— Какво искаш от мен?
— Да заминеш за Виетнам.
— Нямам такова намерение. Вече съм бил там. Пазя си медалите, за да го докажа.
— През януари във Виетнам е доста приятно.
— На Аруба2 също. Другата седмица заминавам за там — излъгах аз.
— Когато се върнеш, може да размислиш.
— Едва ли. Виетнам си беше гаден навремето, гаден е и сега.
— Ветераните, които се връщат от там, твърдят, че преживявали истинско пречистване.
— Това е тоталитарна комунистическа държава с двеста хиляди тона невзривени мини, експлодиращи капани и неизбухнали артилерийски снаряди, които само чакат да ме вдигнат във въздуха.
— Ами значи трябва да се пазиш.
— Ти ще дойдеш ли с мен?
— Не, разбира се. Там е гадно.
Засмях се.
— При цялото ми уважение, господин полковник, можеш да си вземеш случая и да го навреш в гъза на някой друг.
— Чуй ме, Пол — не можем да пратим във Виетнам човек на действителна служба. Това е… хм, неофициално следствие. Ти ще отидеш като турист, като завръщащ се ветеран, също като хиляди други…
— Искаш да кажеш, че няма да имам официален статут или дипломатически имунитет, така ли?
— Ще ти се притечем на помощ, ако загазиш.
— За каква помощ става дума? Тайно да ми внесете отрова в килията ли?
— Не. Да пратим човек от посолството при теб, ако те арестуват. Освен това, разбира се, ще внесем официално възражение.
— Звучи много успокоително, но нещо не ми се ще да разгледам отвътре комунистически пандиз, Карл. Двама мои приятели прекараха доста години в ханойския „Хилтън“. Хич не им е харесало.
— Ако влезеш в конфликт с властите, просто ще те изхвърлят от страната.
— Може ли да им предам думите ти?
Хелман не отговори.
За миг се замислих и казах:
— Предполагам, че Американските ветерани от Виетнам са пратили оригинала на писмото в Ханой в рамките на своята хуманитарна програма да помагат на северновиетнамците да научат съдбата на своите загинали и изчезнали войници. В такъв случай Ханой ще открие роднините на Тран Куан Ли и те ще знаят дали брат му Тран Ван Вин е жив и къде се намира. Нали така? Тогава защо не използвате нормалните дипломатически канали и не оставите ханойските власти да направят онова, в което ги бива — да следят нещастните си граждани.
— Всъщност помолихме Американските ветерани от Виетнам да не пращат писмото в Ханой — осведоми ме Хелман.
Знаех го, но въпреки това попитах:
— Защо?
— Ами… Има много причини да смятаме, че е по-добре засега Ханой да не вижда това писмо.
— Кажи ми поне една.
— Колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Същото се отнася и за теб.
Спогледахме се и разбрах, че в тая история има нещо повече от някакво си убийство с трийсетгодишна давност. Трябваше да има, иначе всичко това нямаше смисъл. Но не му зададох повече въпроси.
— Добре, и без това чух прекалено много. Благодаря за доверието, но не искам да се забърквам.
— От какво те е страх?
— Не ми излизай с тоя номер, Карл. Много пъти съм излагал живота си на опасност за страната ни. Обаче това не си струва нито моя, нито живота на никой друг. Това е история. Оставете я на мира.
— Става въпрос за справедливост.
— Изобщо не става въпрос за справедливост. Става въпрос за нещо друго и тъй като не зная за какво, няма да се замъкна във Виетнам поради причина, която никой не ми разкрива. Предишните два пъти знаех защо съм там.
— Мислехме си, че знаем защо сме там. Излъгаха ни. Този път никой няма да те излъже. Просто не ти казваме. Но можеш да ми повярваш, че е изключително важно.
— Навремето и те така ни уверяваха.
— Няма да споря.
Слънцето залязваше и се надигаше студен вятър. Вече бяхме почти съвсем сами и стояхме безмълвно, потънали в мислите си. Накрая Карл Хелман тихо рече:
— Здрач е. Сенките са дълги. — Погледна ме. — Сенките се простират от там до тук, Пол. Нищо повече не мога да ти кажа.
Не отговорих.
Появи се мъж в старо униформено яке, горе-долу на наша възраст, но по-стар наглед заради буйната си сива брада. Вдигна сигнална тръба и изсвири отбой. Когато вятърът отнесе и последния звук, непознатият се обърна към Стената, отдаде чест и се отдалечи.