Двамата с Карл постояхме още малко, после той каза:
— Добре, разбирам те. Възможно е да се окаже малко рисковано, а хората на средна възраст не обичат да си рискуват живота за нещо, което може да е глупаво или безсмислено. Честно казано, този Тран Ван Вин най-вероятно е мъртъв, пък даже и да е жив, сигурно няма да е от голяма полза. Хайде, ела да те черпя едно. На Двайсет и трета улица има едно заведение, което ще ти хареса.
Мълчаливо закрачихме през парка и Хелман попита:
— Може ли поне да ти покажа писмото?
— Кое? Любовното или истинското?
— Превода на писмото на Тран Ван Вин.
— Истинския пълен превод ли?
Карл не отговори.
— Дай ми оригиналното писмо на виетнамски и аз ще намеря кой да ми го преведе.
— Излишно е.
Усмихнах се.
— Значи нещо в писмото не е за моите очи. Искаш да ви помогна, а криеш много неща.
— За твое добро. Онова, което не ти казвам, не е важно за задачата да откриеш Тран Ван Вин.
— Но е важно за нещо, иначе нямаше да си толкова тайнствен.
Карл мълчеше.
— Кога получихте това писмо от АВВ? — попитах го.
— Преди два дни.
— И сте започнали проверката на военния архив, нали?
— Да, но това ще отнеме седмица-две. А и онзи пожар в архива…
— Карл, онзи пожар през седемдесет и трета беше използван, за да прикрие повече гадости от всеки друг пожар в историята.
— Възможно е, но така или иначе липсват досиета. Все пак мисля, че след няколко седмици ще сме готови със списъка на капитаните от Първа въздушнопреносима, които по онова време са били там. Списъкът на лейтенантите, загинали около седми февруари в Куанг Три, ще е много по-кратък и по-подробен. Едва ли ще включва повече от две-три имена. Предполагаме, че капитанът и лейтенантът са били от една и съща част, което може да ограничи броя на заподозрените капитани. Затова смятам, че вероятността за успех не е толкова малка.
— Може и да откриете заподозрян, но никога няма да успеете да го осъдите — възразих аз.
— Хайде първо да намерим свидетеля и заподозрения и тогава да мислим за последствията.
Замълчах за миг, после казах:
— Както спомена, по онова време аз бях там. И за твое сведение, самият град беше отбраняван от южновиетнамската армия, не от американци. Нашите имаха огневи бази наоколо. Сигурни ли сте, че тези двама офицери от Първа въздушнопреносима са били е града?
— Писмото е категорично по този въпрос. Защо?
— Ами тогава тези двама американци може да са били придадени като съветници към южновиетнамската армия.
— Възможно е.
— Това още повече стеснява обсега на търсене. Първо свършете канцеларската работа тук, преди да пратите някого във Виетнам.
— Искаме да проведем успоредно следствие.
— Вие си знаете. — Всъщност подозирах, че КСО работи по този проблем много по-отдавна, отколкото твърдеше Карл. Освен това подозирах, че КСО вече е ограничил броя на възможните заподозрени и вероятните жертви и че може да разполага с основен заподозрян. Обаче не искаха да информират Пол Бренър. И сега, КСО искаше да открия единствения свидетел на това престъпление. — Случаят е интересен и възбужда инстинкта ми на ловджийско куче — казах на полковник Хелман. — Но не ми се пътува за Югоизточна Азия. Сещам се за неколцина момчета, които с удоволствие ще заминат за там.
— Няма проблем. — Той смени темата. — Още ли ходиш с госпожа Сънхил?
Обожавам хората да разпитват за вече известни им неща.
— Защо не попиташ нея?
— Честно казано, вече я питах. Тя загатна, че изглежда, имате проблеми с връзката си, и тъкмо затова реших, че може да си готов за пътуване в чужбина.
— Готов съм. За Аруба. И не се бъркай в личния ми живот, ако обичаш.
— Госпожа Сънхил продължава да е на служба в КСО и като неин началник, имам право да задавам някои лични въпроси.
— Да бе. Чудех се какво ми липсва от армията.
Карл не обърна внимание на забележката ми и попита:
— Между другото, търсиш ли си цивилна работа в органите на реда?
— Може би.
— Не мога да си представя, че по цял ден се шляеш.
— Имам достатъчно занимания.
— Навярно ще мога да ти помогна да получиш държавна работа. ФБР приема много бивши служители от КСО. Тази командировка в чужбина ще изглежда отлично в заявлението ти за постъпване.