Выбрать главу

Както беше обещал Карл, имах имейл с инструкциите за срещата на летището. Краткото му съобщение свършваше с думите: „Още веднъж ти благодаря. Желая ти успех. До скоро.“

Забелязах, че не иска нито да му се обадя по мобилен телефон, нито да отговоря на имейла му. Всъщност не оставаше нищо за казване. Изтрих съобщението му.

Написах бележка на чистачката, че ще отсъствам около три седмици. Поразтребих жилището, в случай че от КСО дойдат преди нея, за да търсят нещо важно, оставено от покойния. Винаги разтребвам — искам да ме запомнят като човек, който не е разхвърлял мръсното си бельо по пода.

В седем на другата сутрин проверих електронната си поща, но нямаше отговор от Синтия на снощното ми съобщение. Може още да не бе отворила мейла си.

Навън прозвуча клаксон. Грабнах малкия си куфар и сака си и излязох в студеното мрачно утро — без шлифер, както ме беше инструктирал Карл. Според предвидливия хер Хелман в Сайгон било двайсет и седем градуса и греело слънце.

Качих се в очакващото ме такси, размених приветствия с шофьора и потеглихме за „Дълес“, което по това време на деня се намираше на половин час път. При други обстоятелства щях да отида със собствената си кола, обаче дългосрочният, паркинг на летището можеше да се окаже недостатъчно дългосрочен за това пътуване.

Както споменах, утрото бе навъсено, което може би обясняваше черните ми мисли.

Спомних си едно подобно ранно пътуване отпреди много години. До бостънското летище „Логан“. Баща ми шофираше шевролета ни модел петдесет и шеста, който впоследствие се превърна в класика, но тогава си беше обикновена таратайка.

Моята едномесечна предвиетнамска отпуска свършваше — идваше време да отлетя за Сан Франциско и да се отправя на запад.

Бяхме оставили мама вкъщи разплакана, прекалено разстроена дори да забърка едни яйца. Братята ми спяха.

Татко мълчеше и едва години по-късно си зададох въпроса какво ли си е мислил. Питах се как неговият баща го е изпратил на война.

Стигнахме на летището, паркирахме и заедно влязохме на терминала. Имаше много момчета с униформи, мешки и сакове, много майки и бащи, съпруги и приятелки, даже хлапета, навярно братя и сестри.

Наоколо крачеха по двойки уставно облечени военни полицаи, необичайна гледка само допреди година. Във военно време родината е пример за изключителни контрасти: скръб и радост, раздели и срещи, патриотизъм и цинизъм, паради и погребения.

Имах билет за „Американ Еърлайнс“ до Сан Франциско и се наредих на съответната опашка, която се състоеше главно от войници, моряци, морски пехотинци и момчета от военновъздушните сили. Неколцината цивилни, изглежда, се чувстваха неловко сред нас.

Баща ми искаше да остане, но повечето близки си бяха тръгнали, затова го уговорих да си върви. Той ми стисна ръката и рече: „Върни се у дома, сине“.

За миг си помислих, че ми казва да тръгна с него и да забравя за тая идиотщина. После разбрах, че иска да каже да се върна жив. Погледнах го в очите и отвърнах: „Ще се върна. Грижи се за мама.“

„Разбира се. Късмет, Пол.“ И си тръгна. След няколко минути го зърнах да ме наблюдава през стъклената врата. Погледите ни се срещнаха, той се обърна и отново изчезна.

Регистрирах се и отидох на портала, където имаше цял куп изпращачи. По онова време човек можеше да изпраща заминаващите чак до портала. Реших, че баща ми може пак да се появи, даже приятелката ми Пеги, макар че бях настоял да не идва на летището. Адски ми се искаше да я видя още веднъж.

Въпреки големия брой мъже на моя възраст от района на Бостън не видях нито един познат. Това беше началото на едногодишното ми търсене на познати лица и припознаване в чужди хора.

Бях съвсем сам. Хората наоколо стояха мълчаливо, разговаряха или тихо плачеха. Никога не съм виждал толкова много народ да вдига толкова малко шум.

В периферията на навалицата стояха неколцина военни полицаи и следяха за признаци на проблеми сред младежите, които заминаваха на война.

Споменът за тази сцена ме изпълни с неловкост: военните полицаи, като цяло неохотните войници, смълчаните близки. Резултатът бе крайно неамериканско усещане за държавен контрол и принуда. Но тогава беше война — макар и не бащината ми война, получила максимална подкрепа, — а във военно време дори най-човеколюбивата власт става малко деспотична.

Бе ноември 1967-а и антивоенното движение все още не беше придобило пълен размах, затова на „Логан“ нямаше протестиращи, въпреки че когато кацнах в Сан Франциско, имаше групичка демонстранти и още повече след няколко дни в сухопътната база „Оукланд“ — настояваха войниците да не заминават или още по-добре да правят любов, а не война.