Нарамих сака си, влязох в чакалнята и си поръчах кафе. На шведската маса имаше закуска от ориз, октопод, водорасли и солена риба, но без чили. Взех си три опаковки солени фъстъци и си ги прибрах в джоба.
Отидох в заседателна зала „Б“, която се оказа малка стая с ламперия, кръгла маса и столове. Вътре нямаше никого.
Оставих сака, седнах и отпих глътка кафе. Отворих едната опаковка фъстъци, лапнах няколко и зачаках някой да дойде.
От предишното си заминаване за Виетнам явно се бях издигнал в живота, обаче паренето под лъжичката не беше много по-различно.
Отново се замислих за Пеги Уолш.
Преди да замина за Виетнам тя настоя да се изповядаме. Предпочитах да ме удари с юмрук в ченето, вместо да се изправя пред гнева на отец Бенет, щом чуеше, че съм чукал неговата втора най-любима девственица.
Обаче имах нужда от опрощение, затова с Пеги отидохме на съботна изповед в „Сейнт Бриджид“. Слава Богу, този ден отец Бенет не изповядваше. Пеги влезе в една от изповедалните, аз влязох в друга. Не си спомням името на свещеника, а и не го познавах, но иззад черния параван гласът му звучеше младежки. Така или иначе, започнах спокойно с неща като лъжи и ругатни, после преминах към сериозната част. Той не се шашна, но не беше и много доволен от мен. Попита ме коя е девойката и аз го метнах, че е Шийла О’Конър, която винаги съм искал да чукам, но така и не успях. Репутацията на Шийла и без това не бе кой знае каква, така че не изпитвах големи угризения. Аз съм истински джентълмен.
Свещеникът сигурно се канеше да ми нареди милион пъти да повторя някоя молитва, обаче му казах: „Отче, след два дни заминавам за Виетнам“.
Последва дълго мълчание, после той отвърна: „За покаяние кажи «Отче наш». И успех, сине, Бог да те благослови. Ще се моля за теб.“
Отидох да се причестя, радостен, че ми се е разминало толкова лесно, но докато четях молитвата, осъзнах, че с думите, че заминавам за Виетнам, все едно съм казал „Отче, имай милост към мен“ и по гърба ме полазиха тръпки.
Бедната Пеги близо час чете молитви на колене, докато аз ритах футбол с приятели на игрището на гимназията „Сейнт Бриджид“.
По-късно двамата се заклехме в сексуална вярност през годината на моето отсъствие. По онова време сигурно са били дадени около половин милион такива клетви между разделящи се двойки и някои от обещанията може и да са били спазени.
С Пеги искахме да се венчаем, преди да замина, но тя толкова дълго беше бранила добродетелността си, че докато открия колко е страстна, вече бе прекалено късно да получим разрешение за брак.
Струва ми се, че тази история можеше да има и щастлив край, защото редовно си пишехме и тя продължаваше да живее при родителите си и да работи в малката железария на баща си, където помагаше и майка й. По-важното бе, че не откачи като по-голямата част от страната през 1968-а и писмата й бяха изпълнени с патриотизъм и оптимизъм, които самият аз не споделях.
Прибрах се цял, готов да продължа от там, където бяхме прекъснали. Получих едномесечна отпуска и с нетърпение очаквах всяка минута от нея.
Само че по време на отсъствието ми нещо се беше променило. Бе се променила страната, приятелите ми бяха в казармата или в колеж, а някои не искаха да приказват със завръщащи се войници. Даже южен Бостън, крепост на работническия патриотизъм, бе разделен като останалата част от Америка.
Всъщност най-голямата промяна беше в самия мен и по време на дългата отпуска не успях да се оправя.
Пеги някак бе възвърнала девствеността си и отказваше да се любим, докато не се оженим. И това по време, когато хората се чукаха с абсолютно непознати.
Пеги Уолш си беше хубава и мила както всякога, но Пол Бренър бе станал студен, сдържан и разсеян. Знаех го, знаеше го и тя. И ми каза нещо, което никога не можах да забравя. „Станал си като другите, които се завърнаха.“ Превод: „Ти си мъртъв. Защо още ходиш?“
Отвърнах й, че просто ми трябва малко време, и двамата решихме да изчакаме още една година, докато се уволня. Тя ми писа във Форт Хадли, но аз не й отговорих и писмата й секнаха.
Когато службата ми свърши, взех съдбовното решение да остана още три години, които впоследствие станаха близо трийсет. Не съжалявам, но често се питам какъв щеше да е животът ми, ако нямаше война и се бях оженил за Пеги Уолш.
Никога повече не се срещнахме, но научих от приятели, че се била омъжила за местно момче, получило футболна стипендия в щатския университет на Айова. Кой знае защо, се установили там, две бостънски хлапета насред нищото. Надявам се да живеят добре.