Накрая, но всъщност на първо място, искам да благодаря на първите читатели на ръкописа. Казват, че писателят, който показва първите чернови на ръкописа си, е като човек, който раздава образци от плюнката си. Това е вярно, но човек първо трябва да види какво е изхрачил. Освен на жена ми и моите две помощнички, аз показах първите си чернови на Том Блок, мой приятел от детството, писател, пенсиониран пилот от „Ю Ес Еъруейс“ и мой съавтор в „Мейдей“, и на неговата съпруга Шарън Блок, бивша стюардеса в „Ю Ес Еъруейс“ и отлична читателка.
Освен това дадох ръкописа на Ролф Дзетърстън, вицепрезидент на „Уорнф Букс“, който има репутацията на суров, честен и изчерпателен — мечтата или кошмара на писателя. Благодаря на Ролф за внимателния му прочит и чудесните предложения.
Идеята за този роман се роди от връзките ми с Американските ветерани от Виетнам. АВВ има програма, наречена „Инициатива на ветераните“, чиято цел е да помага на виетнамските власти за откриването на техни изчезнали войници. АВВ много ми помогна, като привлече вниманието ми към програмата. Особено искам да благодаря на Марк Липсън, художествен редактор и журналист във „Ви Ви Ей Ветеран“, за това, че подробно ме информира за тази програма.
Що се отнася до самата „Инициатива на ветераните“, ако някой от читателите ми има някакви сведения за съдбата на бивш вражески войн във Виетнам — писма, лични документи, карти или нещо подобно с написано име — моля, пратете ги на Американските ветерани от Виетнам. Прибавете кратко описание кога, къде и как сте се сдобили с тези документи и посочете съдбата на виетнамския войник! АВВ ще предаде информацията в Ханой, за да помогне за откриването на триста хиляди изчезнали бойци. Това на свой ред ще насърчи Виетнам да продължи да ни помага в диренето на останките на нашите две хиляди изчезнали в сражение.
През май 1968 г. в долината А Шау аз наистина открих писмо в дрехите на убит северновиетнамски войник и преди няколко години го предадох на АВВ, за да го пратят в Ханой. Надявам се, че някое виетнамско семейство е научило съдбата на изчезнал син, съпруг или брат.
Няколко души направиха щедри дарения на благотворителни организации в замяна на използването на имената им за герои в този роман. Това са: Рита Чанг (дарителка на Бойс енд Гърлс Клъб ъв Ист Норуич — Ойстър Бей), Джон Игън Джуниър (Грейт Саут Бей ИМСА), Ърл И. Елис (Тайлс Сентър фор Пърформинг Артс), Марк Гудман (Дайъбитис Рисърч Инститют Фаундейшън), Лайза Клоуз (С. У. Поуст Университет на Лонг Айланд), Виктор Орт (Бойс енд Гърлс Клъб ъв Ист Норуич — Ойстър Бей) и Джанис Стантън (Мъскюлър Дистрофи Асосиейшън). Надявам се тези хора да харесат своите литературни двойници и да продължат благородното си дело за достойни каузи.
Бележка на автора
Изобразеният в книгата съвременен Виетнам отчасти се основава на личните ми преживявания през януари и февруари 1997 г., когато след двадесет и девет годишно отсъствие се завърнах в тази страна. Места като ресторанти, хотели, старото посолство на Съединените щати и т.н. реално съществуваха през 1997-а, годината, през която се развива повествованието.
Книга І
Вашингтон
1.
Неприятностите вървят на тройки. Първата неприятност беше един запис на телефонния ми секретар от Синтия Сънхил, бившата ми партньорка в Криминалния следствен отдел на Сухопътните сили. Синтия продължава да работи в КСО и освен това е важната личност в живота ми, въпреки че имахме известни затруднения с тая трудова характеристика.
Съобщението гласеше:
„Трябва да поговорим, Пол. Обади ми се довечера, колкото и да е късно. Току-що ми възложиха ново следствие и утре сутрин заминавам. Налага се да поговорим.“
Хубаво. Погледнах часовника над камината в малкия си кабинет. Десет вечерта или двайсет и два часа, както казвах по време на службата си в армията, с други думи, не чак толкова отдавна.
Живея в каменна къща край Фолс Чърч, Вирджиния, на по-малко от половин час път с кола от сградата на КСО. Разстоянието обаче няма значение, тъй като вече не работя там. Всъщност не работя никъде. Пенсиониран съм или може би уволнен.
Във всеки случай, откакто напуснах армията, беше изтекла половин година и започваше да ми писва, а ми оставаха още двайсетина-трийсет годинки.
Колкото до госпожа Сънхил, тя се намираше във Форт Бенинг, Джорджия, на четиринайсет часа път с кола от Фолс Чърч или дванайсет, ако съм много възбуден. Тя е претоварена в службата, а и съботите и неделите в армията често са си нормални работни дни. Последната половин година не беше лесна за нашата сравнително нова връзка и при нейната интересна кариера и моята задълбочаваща се пристрастеност към следобедната програма на телевизията, двамата нямахме много общи теми за разговор.