Писмото обаче бе пренасочено към КСО на Сухопътните сили във Фолс Чърч, Вирджиния, от някакъв наблюдателен ветеран от АВВ, който инстинктивно се бе обърнал към КСО, вместо към ФБР. Знаех че ако от ФБР първи се бяха добрали до него, КСО изобщо нямаше да научи за случая, нито пък аз. Само че сега той беше в юрисдикцията на Отдела и ФБР само помагаше, което навярно не удовлетворяваше никого, включително мен.
Пак погледнах превода на писмото — още не бях готов да го прочета, докато не разберях напълно как съм се озовал в това положение.
И накрая идваше въпросът защо го правя. Освен Синтия имаше неща като дълг, чест и родина, да не споменавам за скука, любопитство и малко мъжкарско позьорство. Всъщност раздялата ми с армията не беше завършила с приятна музика и тази задача определено щеше да е заключителната нота, висока или ниска.
Погледнах писмото и видях, че носи датата 8 февруари 1968 г. Прочетох думите на Тран Ван Вин до неговия загинал малко по-късно брат:
„Мили братко Ли,
Докато ти пиша това писмо, което, надявам се, ще те завари в добро здраве и бодър дух, лежа ранен заедно с неколцина мои другари в град Куанг Три. Не се тревожи, не съм тежко ранен: няколко шрапнела ме улучиха в гърба и краката, но ще оздравея. Лекува ни един пленен доктор от Католическата болница и лекари от нашата Народна армия.
Битката за града бушува наоколо ни, американските самолети денонощно ни бомбардират и артилерията им не престава да ни обстрелва. Но ние сме на сигурно място в дълбоката изба на будистката гимназия извън стените на Цитаделата. Имаме храна и вода и се надявам скоро да се завърна в строя.“
Вдигнах поглед и си спомних ония дни край Куанг Три. Моят батальон се намираше на запад от там и не участвахме в сраженията за града, но виждахме да бягат северновиетнамски войници. Само след около седмица южновиетнамската армия окончателно ги прогони. Враговете започнаха да се оттеглят на малки групи в опит да достигнат относителната безопасност на хълмовете и джунглата на запад и моят батальон имаше задача да ги пресреща. Успяхме да открием, убием или пленим някои, но не всички. Статистическите шансове на Тран Ван Вин да се измъкне от града бяха малки. Още по-малки бяха шансовете му да се спаси през последните седем години от войната. А ако все пак се беше спасил, щеше ли да е жив след трийсет години? Едва ли обаче в уравнението имаше няколко чудеса.
Върнах се към писмото.
„Трябва да ти разкажа за един странен и интересен случай, на който вчера станах свидетел. Лежах на втория етаж на една държавна сграда в Цитаделата, след като бях ранен от шрапнел от избухнал артилерийски снаряд, който уби двама мои другари. В пода имаше дупка и аз гледах през нея с надеждата да видя някой другар. В този момент в сградата влязоха двама американци. Първата ми мисъл беше да ги убия с автомата си, но не знаех още колко има наблизо, затова изчаках.
Двамата не претърсиха сградата, която вече наполовина беше разрушена. Вместо това започнаха да разговарят. По отличията на каските им видях, че единият е капитан, а другият — лейтенант. Двама офицери! Каква чудесна плячка! Но изчаках. Видях също, че носят на раменете си знаци на хеликоптерните части, които са многобройни в района, въпреки че дотогава не ги бях срещал в града.
Докато ги наблюдавах, готов да ги убия, ако ме забележат, те започнаха да се карат. Лейтенантът се държеше непочтително със старшия офицер и капитанът много се ядоса. Това продължи две-три минути, после лейтенантът обърна гръб на капитана и се запъти към отвора, през който бяха влезли.
Тогава капитанът извади пистолета си и му изкрещя нещо. Лейтенантът се завъртя към него. Без повече думи капитанът го простреля в челото. Каската на лейтенанта отхвърча във въздуха, той политна назад и се строполи мъртъв.
Сцената толкова ме изненада, че не успях да реагирам. Капитанът тичешком напусна сградата. Изчаках да видя дали пистолетният изстрел няма да привлече вражеските войници, но из града ехтяха гърмежи и експлозии, които го бяха заглушили.
До вечерта останах да лежа на мястото си и гледах през дупката. После се спуснах по стълбището и отидох при трупа на убития американец. Взех манерката му с вода, няколко консерви, автомата и пистолета му, портфейла му и други негови вещи. Имаше хубав часовник, който свалих от китката му, но както знаеш, ако американците ме пленят с него или с друга американска вещ, ще ме застрелят. Затова трябва да реша какво да правя с плячката.