Та тия двамата попадат насред тупаницата между северните и южните виетнамци, в града е страшно опасно и те намират време да се отклонят и да се скарат за нещо, в резултат на което единият опушква другия. Странно. И напълно бях съгласен с Тран Ван Вин: „не разбирам смисъла й“. Обаче имах предчувствието, че причината за спора стои в основата на цялата тая история.
Отново погледнах писмото: „капитанът тичешком напусна сградата“. Хитрият Тран Ван Вин не помръдва от убежището си до вечерта, после слиза на долния етаж при трупа на лейтенанта, утолява жаждата си, което за него е най-важно, после взима консервите на убития американец, наред с автомата и пистолета му, навярно колт 45-и калибър, портфейла му и „други негови вещи“. Какви например? Несъмнено личния номер. Това беше голяма плячка за врага и доказваше, че са убили американец, за което ги награждаваха с парче риба или нещо подобно. Обаче както посочваше сержант Тран Ван Вин, ако го бяха пленили с американски военни вещи, щяха да го застрелят без оглед на Женевската конвенция. Затова бе трябвало да реши какво да прави с тези вещи, тези военни трофеи.
Може би ги беше задържал и независимо дали сега бе жив, те може би гордо красяха родната му колиба. Може би.
Е, какво липсваше от превода на писмото? Изразът „и други негови вещи“ може да заместваше истинските думи на Вин.
Само че имаше вероятност да придавам прекалено голямо значение на нещо маловажно и навярно бях по-подозрителен, отколкото трябваше. Малко подозрителност и предположения са полезни но ако прекалиш, започваш да се самозаблуждаваш.
Забелязах, че сме почти на земята. След няколко секунди боингът кацна, намали скоростта и се насочи към терминала.
Във Втори терминал на сеулското летище „Кимпо“ бързо минах през паспортната проверка и митницата.
Всъщност преди повече от двайсет години бях служил в Корея: шест месеца в демилитаризираната зона, шест месеца в Сеул. Службата беше лека, корейците, изглежда, харесваха американските си съюзници и в замяна американските войници се държаха сравнително добре. Имах само едно убийство, три изнасилвания и няколко случая на пиянство и хулигански прояви, в които бяха замесени корейски граждани. Хич не беше зле за петдесет хиляди души на място, на което не желаят да се намират.
Влязох в главния терминал, който бе огромен и имаше мецанин от четирите страни. Предстояха ми четири часа чакане. Вече бяха чекирали багажа ми за Хошимин или поне така ми бяха казали на „Дълес“.
Имаше много закусвални и навсякъде вонеше на риба и зеле, което ми навя спомени отпреди двайсет години.
Забелязах на стената голям дигитален часовник. Показваше 15:26 и пишеше на английски, че сме петък. Всъщност почти всички надписи бяха дублирани на английски и аз последвах онзи от тях, който гласеше „Чакални“.
„Морнинг Колм Клъб“ се намираше на мецанина и щом влязох, подадох билета си на момичето на гишето.
— Добре дошли в клуба — усмихна се то. — Моля, подпишете се тук.
Подписах се и видях, че се взира в билета ми.
— А, господин Бренър, има съобщение за вас — както и очаквах, каза служителката и ми подаде запечатан плик, на който беше написано името ми.
— Благодаря. — Взех си сака и влязох в голяма, отлично мебелирана чакалня. Поръчах си кафе, седнах на един фотьойл и прочетох телекса от Карл:
„Продължавай. Всички инструкции на г-н К. са в сила. Стесняваме обсега на търсене в архива. Може да се срещнем в Банкок. Хонолулу е реална възможност. Приятно и успешно пътуване.
Прибрах листа в джоба си и отпих глътка кафе. Да продължавам. Страхотна новина. „Хонолулу е реална възможност.“ Какво означаваше това, по дяволите?
Отидох в бизнес центъра на клуба и с помощта на машината за рязане на хартия унищожих телекса от Карл, моя имейл до Синтия и писмото на Тран Ван Вин. После направих две ксерокопия на визата и паспорта си, прибрах ги в сака и се върнах в чакалнята. Намерих вчерашен брой на „Уошингтън Поуст“ и го прелистих.
Предполагам, че ме дразнеше това „Хонолулу е реална възможност“ и неяснотата на тази забележка. Дали беше разговарял със Синтия? Или искаше да каже, че не възразява против Хонолулу, но Синтия се колебае? А може би думите му означаваха, че Хонолулу е реална възможност в зависимост от резултата в Банкок? И какво ставаше със Синтия, по дяволите? Карл е толкова безчувствен, че изобщо не споменаваше дали е разговарял с нея.