Започвах да се ядосвам, а това не беше начинът да пристъпя към изпълнението на задачата.
Задрямах, и през ума ми запрелитаха неочаквани образи: Пеги, Джени, отец Бенет, родителите ми, сянката на свещеника зад завесата в изповедалнята, „Сейнт Бриджид“, някогашният ми квартал и детските ми приятели, кухнята на майка ми и тенджера, от която се носи миризма на зеле. Кой знае защо, всичко това бе много тъжно.
5.
Полетът на „Виетнам Еърлайнс“ от Сеул през два часови пояса до Сайгон премина без особени събития, освен ако не броите онова, което ставаше в главата ми. Във всеки случай храната, обслужването и напитките бяха добри и ми се струваше странно да седя в бизнес класа на модерен боинг 767, собственост на виетнамските авиолинии. Хората, които през 70-те и 80-те години се бяха връщали в страната, разказваха, че компанията е оборудвана само с руски самолети „Илюшин“ и „Туполев“, страшни машини, и повечето пилоти също били руснаци, пък и храната и обслужването били гадни. Изглежда, нещата се бяха променили, обаче все още не бяхме кацнали. Всъщност май че имаше проблем с времето, по-конкретно типична за Югоизточна Азия тропична дъждовна буря.
Наближаваше единайсет вечерта и вече закъснявахме с един час, което в момента беше най-малкият ни проблем.
Седях до илюминатора, сегиз-тогиз виждах светлините на Сайгон и ми се струваше, че щом виждаш земята, би трябвало да успееш да приземиш проклетия самолет.
Отново си спомних първото си безплатно пътуване до Виетнам през ноември 1967-а. Тогава летях с „Браниф“ — нает от армията влудяващо жълт боинг 707, излетял от сухопътната база „Оукланд“, комплектуван с хубавки стюардеси на компанията, които носеха шантави униформи. И самите стюардеси си падаха малко шантави, особено една, Елизабет, родолюбива девойка, с която се бях запознал на военна забава в Сан Франциско само няколко дни преди да потегля за Виетнам.
Що се отнасяше до клетвата ми към Пеги да съм целомъдрен през тази година, предполагам, че не започвах много добре с Елизабет. Но пък тогава бъдещето ми изглеждаше малко несигурно и бях способен да оправдая почти всичко. Все пак след трийсет години не бива да се оправдавам. Трябва да сте били там, за да разберете.
А що се отнасяше до полета с „Браниф“, кой друг, ако не американците ще прати въоръжените си сили на война с луксозен реактивен самолет? Беше странно и невероятно жестоко. Бих предпочел транспортен самолет, който щеше да ми осигури по-бавен преход от мир към война и да ми помогне да свикна с навика да съм сдухан.
Нямам представа какво се е случило с Елизабет, нито пък с „Браниф“, обаче съзнавах, че започвам да си припомням много отдавна забравени неща и щях да си припомням още повече, в голямата си част много по-неприятни от стюардесата.
До този момент моят съсед, някакъв французин, не ми бе обръщал внимание, което напълно ме устройваше, но тъкмо сега реши да ме заговори и каза на сносен английски:
— Смятате ли, че има проблем?
Замислих се, после отвърнах:
— Според мен причина за проблема са или пилотите, или самолетът.
Той кимна.
— Да, и аз мисля така. Навярно трябва да кацнем на друго летище.
Наоколо едва ли имаше друго летище, на което да може да кацне боинг 767. Преди трийсет години имаше колкото щеш военни писти, при това безкрайно дълги, а и военните пилоти бяха куражлии момчета. От друга страна, трябваше бързо да снижават самолетите, за да избегнат дребосъците с картечници, които искаха да спечелят допълнителна паница ориз за това, че са те размазали.
Въпреки турбуленцията и близостта ни до летището и независимо от правилника на Федералното управление по въздухоплаване, който и без това не важеше тук, по пътеките минаха две стюардеси, едната с бутилка шампанско, другата с чаши между пръстите.
— Шампанско? — с френски акцент попита онази с шишето.
— Oui — отвърнах аз.
— Sil vous plait — каза френският ми приятел. Стюардесите бяха невероятно млади и красиви, с гарвановочерни коси, които се спускаха до раменете. И двете носеха традиционното ао дай: дълги до земята жълти копринени рокли с високи мандарински яки. Цепките им стигаха до кръста, но уви, девойките носеха и скромни бели панталони, за да се отличават от земните сервитьорки.