— Разбрах, че с госпожа Уебър сте загазили — каза ми полковник Гудман.
— Нищо, с което да не можем да се справим, господин полковник — отговорих аз.
Гудман носеше отличия на офицер от пехотата и имаше страшно много орденски ленти. Видях и значка на фронтовак пехотинец, каквато имах и аз: Сребърна звезда, Бронзова звезда и две Пурпурни сърца. Инстинктът ми подсказваше, че тоя човек го бива, обаче инстинктът ми бе подсказвал същото за Едуард Блейк.
Нито на Бил, нито на Джон Игън не им се приказваше, обаче полковник Гудман ме попита:
— Значи през шейсет и осма сте били в Първа въздушнопреносима, така ли?
— Да, господин полковник. — Обръщах се към него с нужното уважение, тъй като бях бивш военен на военна задача и той имаше по-висок чин. Ако го видех след два дни, щях да му викам Марк.
— Участвали ли сте в боеве?
Казах му и той кимна. Разменихме подробности за военната си кариера и полковникът ме попита:
— Липсва ли ви Криминалният следствен отдел?
— В последно време не.
— Интересува ли ви работа в цивилните законоохранителни органи?
— Мислил съм за това.
— Убеден съм, че след тази задача лесно ще си намерите място във федералните законоохранителни институции.
Това ми прозвуча като шега, обаче полковникът не се усмихваше. В такъв случай може би се опитваше да ме спечели на тяхна страна.
Не отговорих.
Той се обърна към Сюзан.
— Благодариха ли ви както трябва за това, че доброволно пожелахте да превеждате?
— С удоволствие помогнах.
— Сигурен съм, че не ви е било лесно да напуснете работата си.
Този разговор ми се струваше нереален, както всички държавни съвещания, особено ако темата е деликатна — изкуството на намеците, многозначителността и мъглявите изрази. Може да си мислиш, че ти предлагат да отидеш на кафе, докато всъщност те пращат да убиеш президента на Колумбия. Трябва да внимаваш.
Бил ми се стори от мълчаливите, което навярно беше единственото му добро качество. Въпреки това реши да се обади и каза на Сюзан:
— Загатнах на полковник Гудман и посланика, че може би не напускаш страната доброволно.
— Искам да остана — заяви тя високо. — Но както знаеш, полицията отне работната ми виза и положението ми тук не е сигурно.
Аз изясних проблема:
— Арестуваха ни и е възможно пак да ни арестуват.
— Уговорих се с посланика двамата да пренощувате тук — каза Джон Игън.
— Добре. Иначе ни чака улица „Йет Киеу“.
Всички знаеха тоя адрес и нямаше нужда от повече обяснения. Обърнах се към Бил:
— Къде е шефът ти? — Имах предвид началника на ханойското бюро на ЦРУ — главния шпионин във Виетнам.
— Не е в града — отвърна той.
Отсъствието му от Ханой по време на кулминацията на изключително важна операция ми се стори малко загадъчно. Имаше вероятност да не е в групичката на Блейк, да е ненадеждно честен и да не може да му се има доверие. Обаче ми хрумна нещо друго и аз се обърнах към Джон Игън.
— Откога си във ФБР?
— Отскоро.
— От около две седмици ли?
Той не отговори директно на въпроса ми.
— Знам, че си имал някои сблъсъци със света на разузнаването, Пол, и за едно ченге всичко това сигурно прилича на глупав шпионски маскарад. Но има достатъчно основателни причини нищо да не е такова, каквото изглежда. За общото благо е, включително за твоето.
— Не и за моето, Джон.
— Повярвай ми, Пол.
В дневната имаше кана с кафе и аз си налях една чаша. Сюзан отиде да пуши в тоалетната.
Бил използва възможността да ме помоли да излезем в коридора.
— Не можем да ви измъкнем от тук за ден-два — каза той. — Сюзан ще остане още няколко дни.
— Кой го казва?
— Трябва й малко време да приключи личните и служебните си дела в Сайгон. От тук, естествено. После ще уредим безопасното й заминаване от страната.
— С други думи, тя е заложничка.
— Не те разбирам.
— Заминаваме заедно.
— Не е възможно.
— Направете го възможно.
Той ми каза нещо, което вече знаех:
— Ходиш по тънък лед. Внимавай да не се подхлъзнеш.
— Много ли те е страх? — попитах го аз. Бил се обърна и влезе в дневната.
Допих си кафето в коридора и се върнах при другите тъкмо когато Сюзан излизаше от тоалетната. Отнякъде беше намерила червило.