Едното крило на вратата на кабинета на посланика се отвори и отвътре се появи Патрик Куин, без обичайната си усмивка. Огледа се, намери усмивката си и каза:
— Бил, Марк, Джон, Пол, Сюзан! Знам, че имате работа, затова заповядайте в моя кабинет.
Всички измърмориха някаква благодарност.
— Щяхте да ме запознаете със своя приятел вицепрезидента — казах му аз.
Той си погледна часовника.
— Ще видя дали е свободен. — Посланикът се обърна към полковник Гудман. — Ако ви трябва нещо, Марк, позвънете на охраната или в кухнята. — После каза на всички. — Благодаря, че ни посетихте. — И си тръгна.
Онзи, с когото беше разговарял в кабинета си, или още бе там, или беше излязъл през прозореца.
Всички се запътихме към отворената врата — първо Сюзан, после Бил, Марк и Джон.
Влязох в слабо осветения кабинет последен и първото нещо, което забелязах, бе мъж, седнал на кожено кресло в ъгъла. Поразително приличаше на Карл Хелман.
Той се изправи, приближи се към мен и протегна ръка.
— Здравей, Пол.
Даже гласът му звучеше като на Карл. Стиснах ръката му.
— Здравей, Карл.
Бяхме толкова развълнувани от срещата, че почти бяхме онемели. Накрая си върнах дар слово и му прошепнах:
— Ах ти лъжливо непочтено копеле!
— Радвам се, че си добре — отвърна той. — Тревожех се за теб. Моля те, запознай ме с госпожица Уебър.
— Сам се запознай.
Карл се обърна към нея.
— Аз съм Кей. Карл Хелман. Поддържали сме връзка по факс и имейл.
— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Сюзан. — Пол има много високо мнение за вас.
— Уважението ни е взаимно. — Карл се обърна към другите. — Благодаря, че ме поканихте.
Той се ръкува с Бил, Марк и Джон и по откъсите от разговорите им разбрах, че не се познават или поне че се преструват, че не се познават и че се радват да се срещнат.
— Самолетът ми пристигна само преди час — осведоми ни Карл — и още не съм се настанил в хотела си. Затова ви моля да проявите снизхождение, ако ви се стори, че съм малко разсеян.
Всички разбираха тия глупости.
— Може ли да поговорим насаме? — попитах го аз.
— Естествено.
Излязохме в дневната и аз затворих вратата.
— Заради теб за малко да ме убият.
— Как е възможно? Аз бях във Фолс Чърч. Изглеждаш уморен.
— От две седмици съм в тая скапана дупка, последните няколко дни на мотор, гонен от ченгетата.
— Между другото, как беше в Натранг? Казвал ли съм ти, че през войната прекарах тридневна отпуска там?
— Защо си тук?
— Помолиха ме да дойда.
— Защо?
— Всичко това много ги безпокои.
— Можеха да поискат Сюзан да им докладва тук — отбелязах аз. — Тя сигурно работи в ЦРУ.
— Ами… изглежда, че двамата с нея сте се сприятелили и те решиха, че трябва да го направят на място.
— Искаш да кажеш, че искат да видят на чия страна съм.
— Нещо такова.
— Да смятам ли, че знаеш за какво се отнася?
Той видя каната с кафе и си наля.
— Смяташ ли, че мога да изпуша една цигара тук? — И запали, без да изчака отговора ми.
— Знаеш ли за какво се отнася, Карл?
Той издиша дима.
— Всъщност аз бях първият човек, който научи. Когато писмото на Тран Ван Вия се появи на бюрото ми, се замислих на кого да поверя случая. Обаче колкото повече препрочитах писмото, толкова повече то ме заинтригуваше. Затова сам се заех с него. Успях да разкрия самоличността на убития по военните досиета, фронтовите архиви и официалните истории на бойните части. Както предположи във Вашингтон ти, просто трябваше да проуча списъка на хората, които през февруари шейсет и осма са служили в град Куанг Три. Американският съветник лейтенант Хайнс е загинал в сражение в Цитаделата на или около седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма. И името му е на Стената. И после се натъкнах на името на капитан Едуард Блейк, и естествено, разбрах, че сигурно съм открил нещо от огромно значение. Капитан Блейк е бил командир на Уилям Хайнс и най-вероятно единственият капитан от Първа въздушнопреносима, с когото Хайнс е поддържал тесни връзки. Разбира се, не бях сигурен и все още не съм.
— Аз обаче съм.
— Не бъди толкова сигурен. Не можеш да осъдиш човек за убийство с неубедителни косвени доказателства.