— Ние с теб, Карл, сме се заклели да защитаваме закона — казах аз. — Сградата, в която се намираме, е собственост на Съединените щати. Вероятното престъпление е извършено, докато заподозреният е служил в армията. Имаме ли право да искаме от Едуард Блейк доброволно да отговори, на няколко въпроса?
На Карл му се искаше да поклати глава, само че професионалната му подготовка налагаше да кимне. В резултат се получи нещо като спазъм на шията.
— Възможно е да се спори за юрисдикцията — накрая смотолеви той.
— Ти от ФБР ли си? — попитах Игън.
— Не.
— Кой е човекът от ФБР в посолството?
— На кой му пука? — отвърна Игън. — Вбесяваш ме, Пол.
— Пред Сюзан ли се перчиш? — попита ме Бил.
— Не — преди да успея да го пратя на майната му, се намеси Сюзан.
— Той мърмори за това още откакто откри истината. Говори сериозно.
Изхлузих се от бюрото.
— Качвам се горе да търся Едуард Блейк.
Игън се изправи.
— Само да направиш една крачка по стълбището и си минало, приятел.
— Не ме карай да ти причинявам болка, Джон.
Всички бяха скочили. Полковник Гудман, който водеше обсъждането, нареди:
— Спрете и двамата. — Погледна ме и попита: — Пол, имам ли думата ти че ако уредя вицепрезидентът да дойде при нас, ще смяташ следствието за приключено?
Ясно ми е защо военното разузнаване има лоша репутация. Затова пък аз не съм глупак и отвърнах:
— Разбира се.
— Имам ли думата ти също, че всичко казано тази нощ остава поверителна информация за вечни времена?
— Категорично.
— И двуседмичното ти пътуване във Виетнам е било туризъм и нищо повече.
— Точно така. — Забелязах, че Бил и Джон се споглеждат. Не възразяваха, което означаваше, че съм победил. Всъщност означаваше, че съм труп.
Полковник Гудман тръгна към вратата.
— Ще пратя агента от Секретната служба да поговори с вицепрезидента. — И излезе.
— Защо не се откажеш, Пол? — попита ме Карл.
— Просто искам да се запозная с вицепрезидента — отвърнах аз. — И да взема автограф за племенника си.
Сюзан се приближи до мен.
— Ако ти оставаше само един ден във Виетнам, преди да си заминеш у дома — прошепна тя, — щеше ли доброволно да отидеш на опасна операция?
— Не. Но щях да се подчиня на заповедта. Последната ми заповед беше да открия убиеца.
— Мисля, че Карл иска да престанеш да го търсиш.
— Майната му на Карл. Ами ти?
— Аз съм на твоя страна. Направи каквото трябва.
Гудман се върна в кабинета и каза:
— Вицепрезидентът ще дойде след малко. Имаш десет минути, Пол. Дръж се учтиво и почтително.
— Слушам, господин полковник.
— Няма да отправяш никакви обвинения. Ще изложиш фактите и ако пожелае да даде показания, вицепрезидентът ще го направи. В противен случай негово право е да мълчи.
— Постоянно правя такива неща, господин полковник.
— Хубаво.
Вратата се отвори и всички се изправиха, обаче се оказа само моето приятелче Скот Ромни. Той се огледа, измери ме с поглед, който трябваше да е суров, и се изниза.
След няколко секунди в кабинета на посланика влезе вицепрезидентът Едуард Блейк. Бе висок горе-долу колкото мен и имаше подобно телосложение, обаче не беше толкова хубав. Носеше официален панталон, бяла риза без вратовръзка и глупаво копринено кимоно.
Едуард Блейк не изглеждаше ядосан, изнервен или озадачен и определено нямаше лично обезпокоен вид, а бе само официално загрижен, като че ли можеше да става дума за кризисна ситуация.
— Добър вечер — поздрави той. — Проблем ли има?
Полковник Гудман се прокашля.
— Не, господин вицепрезидент… нищо подобно. Може ли да ви представя присъстващите?
Гудман беше обмислил поведението си и първо представи Сюзан като сайгонска жителка и приятелка на семейство Куин. После представи Бил Станли и Карл Хелман:
— Бил е тук от Сайгон и е приятел на Сюзан и колега на Джон, когото познавате. Полковник Хелман е от армията, току-що пристига от Вашингтон. — Той запази най-хубавото за накрая. — Това е Пол Бренър, също приятел на госпожа Уебър и колега на полковник Хелман.
Стиснах ръката на бъдещия президент, който ми каза: