— Благодаря за неделята в Сайгон — казах аз.
— Дължиш ми една разходка във Вашингтон.
— Когато пожелаеш.
Тя кимна и ме погледна.
— Би трябвало да замина след около седмица…
— Къде ще отидеш?
Сюзан сви рамене.
— В Ленъкс, предполагам. После в Ню Йорк, за да видя дали още работя в „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“. След това… Мисля, че пак ще предпочета работа в чужбина. Струва ми се, че съм родена, за да съм чужденка.
— Тоя път избери някое хубаво място.
— Все още пазя книгата с най-отвратителните места за живеене.
Усмихнах се.
— Ще ти липсва ли Виетнам?
— Ужасно. Но е време да продължа напред.
— Така е.
Тя кимна.
— Знаеш ли, Пол… в „Апокалипсис сега“… когато се разнежих… помниш ли?
— Да.
— Чувствах се ужасно за всичко… Изведнъж ме обзе носталгия и ми се струва, че в известен смисъл причината беше ти… И също обмислях… онова, което трябваше да направя… От момента, в който те видях, ми беше трудно да те лъжа.
— Зная. Разбирам всичко.
— Можеш ли? Добре.
— Хайде да забравим тая част от пътуването. Колкото и да беше интересна.
Тя се засмя, после очите й пак се навлажниха.
— Няма да се разплача. Ти не ги обичаш тези неща.
Не знаех какво да отговоря, затова смених темата.
— Може би приятелите ти в Лангли ще се възползват от твоя виетнамски. А това не е далеч от Фолс Чърч.
Сюзан поклати глава.
— Струва ми се, че изгубих и тази работа.
— Страхотно се справи. Идва ти отвътре.
Тя не ми обърна внимание.
— Ами ти? Какво ще правиш?
— Хм… както казах… трябва да се погрижа за някои лични неща… да видя какво е положението…
Сюзан кимна.
— Трябва да го направиш.
Не отговорих.
— А после?
— Мисля, че зависи от доклада ми за изпълнението на задачата.
— Какви са намеренията ти?
— Не съм сигурен. Може би няма да направя нищо. Може би няма да съм способен да направя нищо.
— Само внимавай, Пол. Много внимавай.
— Зная.
— Казваш, че знаеш, но от това, което виждам, имаш повече кураж, отколкото мозък.
Усмихнах се.
— Понякога и това е достатъчно.
— Тук, но не и във Вашингтон. — Тя ме погледна. — Все още съм на твоя страна. И съм свободна.
— Ще ти се обадя.
— Ще поговоря с Карл — каза Сюзан. — Той трябва да застане на правилната страна.
— Карл ме разочарова. Обаче предполагам, че когато мечтата на живота ти е на една ръка разстояние, си готов на почти всичко.
Тя ме погледна в очите.
— Но трябва да си чист пред съвестта си. Понякога просто се налага да почакаш, за да видиш осъществени надеждите и мечтите си… като великанката на планината Нуи Ко Тиен.
— И оная история не свършва много добре.
— Напротив. Тя чакала своя любим и той се завърнал веднага щом можел… и сега завинаги са заедно.
— Да… Виж, Сюзан…
През бялата врата влезе млад виетнамец с парче картон, на което пишеше: „Бренър Пол“.
— Е, господин Пол, това е за вас — каза Сюзан.
— Да… — Опитах се да се усмихна. — Е, госпожо Сюзан…
— Няма да се разплача — рече тя и дълбоко си пое дъх. — Грижи се за себе си. Приятен полет и… — От очите й бликнаха сълзи.
Прегърнах я и се целунахме.
— Сюзан… Трябва да го направя чисто.
— Зная. Беше прекалено емоционално. Имаме нужда от малко време, за да видим…
Виетнамецът беше вдигнал картона и ме гледаше обезпокоено. Единият от охраната на посолството ми даваше знак да свършвам. Сюзан каза нещо на виетнамеца, после пак се обърна към мен.
— Не изпускай полета към свободата си, войниче.
Отново се прегърнахме и се целунахме.
— Обади ми се… когато и да е — рече тя.
— Непременно. Вече трябва да тръгваш.
— Добре… — Запътих се към отворената врата и Сюзан не дойде с мен. Обърнах се и попитах: — Значи в Ленъкс?
— Да. Ще чакам да ми се обадиш.
— Чакай почукване на вратата.
Тя се усмихна.
Обърнах се и последвах младежа през вратата.
Спуснахме се по късо стълбище, качихме се в един открит електрокар и потеглихме.
До самолета бе паркиран жълт полицейски джип и когато наближихме, от него слезе униформен мъж. За съжаление беше полковник Манг.