Той вдигна ръка и шофьорът спря.
Не слязох и останах да чакам Нгуен Куи Манг, полковник в отдел „А“ на министерството на държавната сигурност. Той носеше пистолета си, което не ме безпокоеше — ако го поисках, щеше да е мой. Освен това обаче носеше дипломатическото си куфарче, а куфарчетата винаги ме смущават повече, отколкото оръжията.
Зад приближаващия се полковник Манг бе моят боинг 747 на „Ер Франс“, все още с всички стълбички, и виждах, че се качват последните пътници. Стюардесата си гледаше часовника. Полковник Манг спря до електрокара и ме попита:
— Къде отивате, господин Бренър?
— Прибирам се у дома, господин полковник. И вие би трябвало да направите същото.
— Нима? Как мина дипломатическият ви прием? Запознахте ли се с вицепрезидента си?
— Да.
— Той зарадва ли ви се?
— Да. Разказахме си случки от войната.
Видях, че неземният екип се готви да изтегли стълбите.
— С удоволствие бих си побъбрил с вас, но ще си изпусна самолета — казах аз. — Бихте ли ме извинили?
— Наредил съм да ви изчакат.
— Не ми изглежда така.
— Къде е госпожица Уебър?
— Ще остане още малко. Тук й харесва.
— Нима? Ами на вас? Харесва ли ви тук?
— Изпитвам смесени чувства.
— Аха. Раздялата ви с госпожица Уебър тъжна ли беше?
— Не толкова щастлива, колкото ще е нашата с вас. И между другото, тя си иска изсниманите ленти.
— Може би ще ги получи. Първо трябва да видя какво сте снимали.
— Като стана дума за това, ако пратите ония снимки от остров Пирамид дори само на още един човек, ще се разкайвате.
— Заплашвате ли ме?
— Казвам ви.
— Господин Станли не ги ли хареса?
Нямах намерение да му доставя удоволствието да му отговоря.
— Добре, благодаря, че ме изпратихте — казах аз. — Трябва да тръгвам.
— След малко. Е, смятате ли, че този Блейк ще е новият ви президент?
Отвърнах на въпроса му с въпрос.
— А вие как смятате?
— Снощи проведох интересен разговор с Тран Ван Вин. Трябва да си помисля за това.
— Помислете си. — Видях, че наземният екип ме гледа.
— Имате дипломатически пропуск и дори не го споменахте — отбеляза Манг.
— За да се кача на този самолет, не ми трябва нищо друго, освен билет.
— Може би ви е приятна моята компания.
— Не ми е приятна. Но сте ми интересен.
Спогледахме се и за пръв път, откакто имах нещастието да го познавам, не зърнах злоба в очите му.
— Имам нещо за вас — рече той, бръкна в дипломатическото си куфарче и ми подаде преспапието. Взех го и се загледах в снега, който се сипеше върху Стената.
— Ще си получите другите лични вещи чрез посолството. Не взимам нищо чуждо.
Не отговорих.
— Ние с вас, господин Бренър, никога няма да станем приятели, но ще ви кажа, че уважавам вашата смелост. И единствено поради тази причина ви пожелавам лек път.
Подадох му преспапието.
— За спомен от мен.
— Много любезно от ваша страна. Ще се видим ли някога?
— Би трябвало да се надявате да не се видим никога.
— Вие също.
— Не насилвайте тази страна, господин полковник. Народът достатъчно е страдал.
Той не отговори и каза нещо на шофьора, който потегли към самолета.
Когато стигнахме при стълбичката, се обърнах, обаче полковник Манг го нямаше.
Погледнах към бялата врата на дипломатическата чакалня и видях, че Сюзан в нефритенозелената си рокля ме гледа. Тя ми махна с ръка и аз й отговорих.
Свършваше третият ми мандат във Виетнам и отново си отивах у дома жив и здрав.
Качих се по стълбичката. Стюардесата взе билета ми, погледна го и каза с приятен френски акцент:
— А, господин Бренър, очаквахме ви.
— Ето ме. — Обърнах се и както бях направил преди много години, отправих поглед към оризищата и селата, които и сега, също като някога, видях със замъглени очи.
Отново погледнах към вратата, където бях зърнал Сюзан, и тя все още стоеше там.
Пак си махнахме. За последен път я погледнах, обърнах се и влязох в самолета.
Пътуването до дома никога не е пряк път — всъщност винаги е заобиколно и по някое време откриваме, че самото пътуване е по-важно от целта и че хората, които срещаме, завинаги ще са спътници на нашите спомени.