Само че всичко хубаво си има край и знаех, че ми предстои да получа повиквателно за Виетнам, втора серия.
Наистина ми се щеше да избегна тази вълнуваща възможност, но исках да се измъкна и от дупката, в която живеех, включително, със съжаление го признавам, от брака си. Нямаше да съм първият военен, предпочел войната пред гарнизонния живот и семейството, нямаше и да съм последният, съжалил, че го е направил.
Имах и други съображения — брат ми Вени навършваше наборна възраст. Той беше и продължава да е страхотен човек, изключително умен и лежерен. За нещастие прекарва много време, наврял глава в гъза си, и вероятността да оцелее във Виетнам не бе много голяма.
Въоръжените сили имаха нещо като полуофициална политика да не пращат едновременно братя, бащи и синове във Виетнам и знаех че ако замина, няма да вземат Бени, докато не се върна, или никога, ако не се върна. Войната започваше да затихва и номерът беше да печелим време.
Имах план. Аз съм умен, настойчив човек и успях да уредя да ме приемат във Военно-полицейската школа във Форт Гордън, Джорджия. Мястото бе временно, затова Пати остана в „Уиспъринг Пайнс“ в Мидланд.
При господстващите по онова време обстоятелства, ако някой военен оставеше младата си жена сама за повече от едно денонощие в района на военна база, някой тип непременно щеше дай помогне да се избави от самотата. Не бях сигурен какво се е случило с Пати, но нещо определено се беше случило.
След три месеца се прибрах от Форт Гордън с нова ВОС — военнооперативна специалност. Предишната ми бе пехотинец и това означаваше втори мандат във Виетнам, от който този път не можех основателно да се надявам да се завърна жив. Новата ми специалност беше военен полицай и Виетнам бе вероятност, но нищо сигурно. И даже да заминех за там като военен полицай, вероятността да ме убият или осакатят беше по-малка, отколкото това да се случи по време на сбиване във военния клуб.
Докато бях в школата, бяха взели Бени в казармата и след началната подготовка го бяха пратили на вторично пехотно обучение с голям шанс да замине за Виетнам, въпреки войсковите съкращения. Всички знаехме, че в рамките на една година някой ще е последният във Виетнам, за да угаси светлините, преди да си тръгне, и че някой ще е последният убит там. Никой не знаеше точно кога ще се случи това, но и никой не искаше да е един от тези двама.
Във всеки случай моят брак се насочваше на юг, затова реших и аз да постъпя така и подадох молба да ме пратят на фронта. Преди да се усетя, през януари 1972-ра бях на летище „Тан Сон Нат“, където получих заповед за Биен Хоа. Там събираха новопристигналите от Щатите в очакване на ново нареждане да се присъединят към частите си на север. Пак там чакаха полета на свободата щастливците, които се прибираха у дома. Шантаво място, още повече поради близостта на обречените и спасените. Те живееха в отделни сгради, но не бяха разделени. Свързваха ги само две неща. Онези, които се прибираха у дома, искаха да се напият и изчукат. Другите, които заминаваха на фронта, искаха същото. Като военен полицай, аз се озовах по средата.
Както казах, бойният дух и дисциплината бяха отишли по дяволите и едва познах армията, в която бях постъпил преди четири години. Всъщност вече едва познавах собствената си страна. Затова и Виетнам не беше чак толкова кофти място.
Войната затихваше, поне за американците, които се оттегляха, но щеше да продължи още три ужасни години за горките копелета, които бяха имали нещастието да се родят виетнамци.
Всъщност вторият ми мандат във Виетнам продължи само шест месеца и нашата рота получи заповед да се прибере у дома.
През тази половин година не получих много вести от Пати, а малкото й писма хич не звучаха оптимистично. В едно от тях пишеше:
„Седя си тук, слушам «Страшно съм нещастна без теб, все едно че си тук» и точно така се чувствам в момента.“
Някои мъже, които неочаквано се завръщат от чужбина, предварително се обаждат, за да дадат възможност на любящата съпруга да се подготви или на невярната — да изхвърли фасовете от пепелника. През юни седемдесет и втора се обадих от Сан Франциско и предупредих, че след три дни ще съм си вкъщи. Тази новина бе посрещната с известна колебливост.
Когато най-после слязох от таксито, което ме бе откарало от мидландското летище до „Уиспъринг Пайнс“, самият аз се колебаех какво искам да заваря.
Пуснах мешката и се приближих до вратата на караваната. Завръщането у дома, след като дълго време си бил във военна зона, е странно преживяване, все едно навлизаш в земната атмосфера от космоса и знаеш, че нещата на земята са се променили.