Натиснах бравата. Отключено. Влязох и спрях в малката дневна. Знаех, че я няма, затова дори не исках да я викам.
Отидох до хладилника да си взема бира и видях писмото.
„Съжалявам, Пол, но всичко свърши. Подадох молба за развод. Няма друг мъж, но просто повече не искам да съм омъжена. Предполагам, че би трябвало да ти кажа «добре дошъл». Пожелавам ти да уредиш живота си.
Пати.
P.S. Взех Пал.“
Пал се казваше кучето ни. Почти чувах провлечения й акцент. В главата ми прозвуча друга кънтри песен — „Слава Богу, че си замина“.
Хвърлих писмото в кошчето за боклук и установих, че в хладилника е останала само една бира, при това не от любимата ми, обаче беше студена.
Обиколих караваната, която няколко години ми бе била дом, и видях, че Пати е взела целия си багаж, но не и мебелите, защото повечето бяха завинтени за пода. Обаче липсваха всички чаршафи, което означаваше пътуване до магазина. Всъщност даже нямах кола, защото тя не беше заминала с автобус, а с нашия форд „Мустанг“ модел шейсет и осма, който ми липсва и до ден-днешен. Липсва ми и Пал. Бях очаквал да ме събори на пода и да ми оближе лицето, което според мен беше научил от Пати в началото на нашия брак.
Това не ми приличаше на истинско завръщане у дома.
Няколко дни останах в „Уиспъринг Пайнс“ и Форт Хадли — да уредя документите си и прочее, после прекарах отпуската си в Бостън, където ме посрещнаха по-топло. Брат ми Бени продължаваше да е в казармата и не си беше вкъщи — всъщност бе в Германия и държеше фронта срещу Червените орди. Ще ми се да мисля, че вторият ми мандат във Виетнам го е спасил от Югоизточна Азия.
Брат ми Дейви беше едва осемнайсетгодишен и бе изтеглил малък номер в новата лотарийна наборна система. И сега с нетърпение чакаше да получи повиквателно. Моята униформа му хареса. Войната наистина свършваше, затова не се опитах да го уговоря да постъпи в колеж и Дейви също служи на родината си, главно във Форт Хадли. Когато пристигна в Хадли, аз го светнах за белокоските и му казах да търси блондинка на име Джени, но той така и не се натъкна на нея.
Що се отнасяше до завръщането ми в южен Бостън, кварталът ми се стори някак различен, по-различен от предишния път, когато си бях идвал. Осъзнах, че детството ми е свършило и че повече не мога да се завърна у дома.
След отпуската се прибрах във Форт Хадли и „Уиспъринг Пайнс“ и научих от един съсед, че Пати ме е излъгала и в живота й е имало друг — изненада! Оказа се също военен, навярно четвъртият или петият. Има нещо в мъжа с униформа.
Но с всичко се свиква и след няколко месеца отново бях на поста си и си купих страхотен жълт фолксваген калинка от един познат, който заминаваше за Виетнам. В армията не ти дават много време да се цупиш или да разсъждаваш за смисъла на живота, нито те насърчават да разговаряш за личните си проблеми. „Имаш личен проблем, така ли? — казват ти там. — Върви при свещеника и той ще го реши.“
Така беше в някогашната армия, разбира се. В новата има квалифицирани психолози, с които да поговориш, преди да решат проблема ти.
Но там те правят мъж и те научават да си пазиш проблемите за себе си. Точно така и трябва да е, щом си избрал този живот.
Към настоящето ме върна гледката на открит камион, който се приближаваше към самолета. Това щеше да е нашият ескорт, аналог на колата с въртяща се светлина, която можете да видите на повечето летища.
Последвахме камиона до терминала, но не се насочихме към портал. Спряхме до една рампа и двигателите утихнаха. Бяхме пристигнали.
Все още валеше и на асфалта видях група млади жени с чадъри, което сигурно е по-евтино от подвижен ръкав. Освен това видях неколцина войници с АК-47, застанали под навес от гофрирана ламарина. Двама мъже избутаха стълба до самолета.
Докато гледах през илюминатора, мислите ми се върнаха към летище „Тан Сон Нат“ през ноември 1967-а, моя пръв мандат.
Бяхме кацнали точно преди зазоряване и когато слязох от климатизирания боинг 707 на „Браниф“, в лицето ме лъхна горещ влажен въздух, нещо изненадващо в този ранен час през ноември. Спомням си, тогава си помислих, че годината ще е дълга за човек, който обича есента и зимата в Бостън.
Зад въжето на асфалта стояха неколкостотин американски войници в маскировъчни униформи с къси ръкави, вперили погледи в самолета. Бързо щяха да заредят резервоарите на боинга, който ме беше докарал във Виетнам, и без дори да сменят екипажа, щяха да качат тези щастливци, за да ги отведат у дома.