Когато се спуснах по стълбата под бледата светлина, трябваше да мина покрай мъжете зад въжето. Ясно си спомням израженията им — повечето изглеждаха нервни, като че ли очакваха да се случи нещо лошо, но имаше и оптимисти, които изглеждаха щастливи или развълнувани.
Неколцина от тези отправили се към родината мъже отправяха окуражителни викове към новобранците, други крещяха неща като „Ще съжаляватеее!“ или „Чака ви дълга година, скапаняци!“
Когато внимателно се вгледах в тях, забелязах, че някои — по-късно разбрах, че това са били ветерани, видели прекалено много неща — имат странно унесено изражение, каквото никога дотогава не бях виждал, но с което по-късно щях да свикна. Тогава за пръв път усетих, че това място е по-страшно, отколкото съм си представял въз основа на разкази или телевизионни репортажи.
Французинът ме върна към настоящето с думите:
— Какво толкова интересно гледате?
Извърнах се от илюминатора.
— Нищо — отвърнах, после прибавих: — Просто си спомнях първото си кацане тук.
— Наистина ли? Този път би трябвало да е по-приятно. Никой не иска да ви убие.
Не бях напълно убеден в това, но се усмихнах.
Прозвуча звънец и всички се заизправяха от местата си. Смъкнах сака си от багажното отделение и след няколко минути бях на алуминиевата стълба, където усмихнатите девойки държаха чадъри над главите на пътниците. Когато слязох на асфалта, ми връчиха разтворен чадър и последвах върволицата пред мен до терминала под бдителните погледи на войниците, скрити от дъжда под гофрирания навес.
Първото ми впечатление бе отдавна забравеният мирис на дъжд, който не миришеше на дъжда във Вирджиния. Ветрецът донасяше миризма на горящи въглища, примесена с острата воня на околните оризища, смесица от тор, кал й гниещи растения, хиляди напластени години на обработка.
Бях се завърнал в Югоизточна Азия — не в кошмарите си, а в действителност.
В терминала друго момиче пое чадъра ми и ми даде знак да последвам другите, като че ли можех да имам други намерения.
Влязох в терминала на международни пристигащи полети, просторно помещение, което носеше признаци на занемареност и имаше атмосфера на изоставеност. Освен нас нямаше никой друг. Половината лампи не светеха и нямаше нито едно електронно информационно табло, нито никакви надписи. Порази ме и тишината — никой не приказваше, нямаше и аудиосистема. В сравнение със самолета тук беше много влажно и разбрах, че няма климатична инсталация, което през януари не представляваше проблем, но пък през август сигурно беше жестоко.
Оказа се обаче, че този първобитен терминал ще е най-малката ми грижа.
Точно пред мен имаше редица кабини за проверка на паспортите и зад тях — багажен конвейер, неподвижен и празен. Не се мяркаха носачи, не виждах колички и странно, нямаше отделение за митнически контрол. Още по-изненадващо беше отсъствието на посрещачи, въпреки че повечето пасажери бяха виетнамци и би трябвало да има хора, с нетърпение очакващи пристигането им. После забелязах, че на стъклените врати стоят войници, а зад тях се блъскаха тълпи от местни, надничащи през стъклото. Явно на терминала не се допускаха външни лица, което бе странно. Всъщност цялото това място беше странно.
Запътих се към една от кабините и подадох паспорта и визата си на униформения служител. Погледнах го, обаче той нито за миг не срещна очите ми. Изглежда, се интересуваше само от документите ми.
Отново плъзнах поглед по просторния терминал зад кабините и видях, че от тавана в отсрещния край виси огромно червено знаме с жълта звезда в средата. Знамето на победилите северновиетнамски комунисти. Отгоре ми се стовари цялата действителност на комунистическата победа — с четвърт век закъснение, но с категорична яснота.
Когато през шейсет и седма и седемдесет и втора бях кацал на „Тан Сон Нат“, войниците не минаваха през цивилния терминал, но си спомнях, че пред сградата наред със старото червено-зелено-жълто южновиетнамско знаме се вееше и американското. От над две десетилетия тук никой не бе виждал и двете.
Изпитвах зловещо усещане, изострено от виетнамския служител, който продължаваше да зяпа паспорта и визата ми. Разбирах, че се бави и че хората в другите кабини минават по-бързо. Отначало просто го отдадох на лошия си късмет, благодарение на който в супермаркетите винаги попадам на опашката, обслужвана от селската идиотка.