— Мисля, че ще зная отговора на този въпрос, след като си тръгна от вашата страна.
Той разбиращо кимна, като че ли това бе единственият възможен отговор.
След това полковник Манг премина към конкретни въпроси, които изискваха небудистки отговори.
— В Хошимин ли ще останете?
— Ще остана в Сайгон.
Това го ядоса и той ми съобщи:
— Няма никакъв Сайгон.
— Видях го от въздуха. — Защо вбесявам хората? Какво ми става?
Полковник Манг впери в мен леден поглед.
— Хошимин.
Спомних си съвета на господин Конуей и французина да съм твърд, но учтив. Как можех да съм и двете? Но отстъпих.
— Добре, Хошимин.
— Точно така. Колко време ще останете?
— Три дни.
— Къде ще отседнете?
— В „Рекс“.
— Нима? Хотелът на американските генерали.
— Винаги съм искал да видя къде спят генералите.
Манг ме изгледа презрително.
— Те живееха в разкош, докато войниците им живееха и умираха в джунглите и оризищата.
Не отговорих.
Той продължи да ме образова политически.
— Нашите генерали живееха с нас и търпяха нашите трудности. Моят генерал не получаваше повече ориз от мен. Живееше в проста селска колиба. Вашите генерали в Ан Ке имаха климатизирани каравани. Видях ги със собствените си очи, когато освободихме Юга. Не сте ли ги виждали в Ан Ке?
— Виждал съм ги.
— Имаше и офицерско игрище за голф.
— Само с девет дупки — напомних му аз. — И вашите снайперисти и артилеристи го правеха адски мъчно игрище.
Виетнамецът се засмя, после се овладя.
— И съм убеден, че сте готвили по-хубава храна за офицерите.
— Не, всички получаваха еднаква храна.
— Не ви вярвам.
— Истина е. Питайте следващия ветеран, с когото разговаряте.
Полковник Манг не желаеше да разсейва заблудите си, затова смени темата.
— С какъв чин се уволнихте?
— Подофицер.
— Нима? И колко ви плащаха?
Спомних си думите на господин Конуей, че средният виетнамец печели триста-четиристотин долара годишно, и малко засрамено отговорих:
— Около четири хиляди и петстотин долара.
— Месечно. Нали?
— Да. Вече го знаете, защо ме питате? И каква е целта на тези въпроси?
Резкият ми отговор не му хареса, но като повечето виетнамци, полковник Манг запази хладнокръвие. После натисна бутона на интеркома и каза нещо на родния си език. След няколко секунди вратата се отвори и влезе Нахалния. Двамата размениха няколко думи и Нахалния му подаде тъпото преспапие, единственото нещо в сака ми, което явно го смущаваше.
Манг го разгледа и Нахалния каза нещо, след което полковникът разклати преспапието и се загледа в снега, сипещ се върху Мемориала на Виетнамската война. После вдигна поглед.
— Какво е това?
— Мемориалът на Виетнамската война. Сувенир.
— Защо го носите със себе си?
— Подариха ми го на летището.
— Нима? — Полковник Манг се втренчи в преспапието и пак го разклати.
Щях да се засмея, но той щеше да си помисли, че се присмивам на него.
— Да, знам за него. Имената на вашите загинали са изсечени на тази стена. Петдесет и осем хиляди. Нали?
— Да.
— Нашите са един милион — съобщи ми той.
— Северът и Югът дадоха по един милион жертви — възразих аз. — Стават два милиона.
— Не броя враговете — отвърна полковникът.
— Защо? Те също бяха виетнамци.
— Бяха американски марионетки. — Полковник Манг остави преспапието на бюрото си. — Изпразнете съдържанието на всичките си джобове, моля. Всичко.
Нямах друг избор, освен да се подчиня, затова извадих портфейла си и пликовете от джоба на блейзъра си, наред с химикалка, гребен, носна кърпичка и кутийка бонбони тик-так. Задържах адресите, които ми беше дал французинът.
Полковник Манг провери първо портфейла ми, в който имаше няколко долара, кредитни карти, личната ми карта на военен от запаса с чина, но без специалността ми, медицинска карта и шофьорската ми книжка, издадена от щата Вирджиния.
После се зае с нещата от джобовете на блейзъра, като почти не обърна внимание на химикалката, гребена, носната кърпичка и бонбоните. След това отвори пликовете с американски долари, виетнамски донги, пътнически чекове, самолетните ми билети и хотелските ми резервации. Проучи всичко, като си водеше бележки на един лист. Докато пишеше, каза нещо на виетнамски и Нахалния му отговори. Изглежда, ги заинтригува сумата, която носех и която се равняваше на приходите на двамата за няколко години. Явно на този свят няма справедливост, след като победеният враг може да се завърне на мястото на разгрома си, фрашкан с мангизи.