— Този разговор става мъчителен. Ще съобщя за случая в американското консулство в Сайгон и в посолството в Ханой. — Погледнах си часовника. — Вече съм тук половин час и ако ме задържите дори само минута повече, ще настоя да ми позволите да се обадя в консулството.
Полковник Манг също изгуби самообладание, скочи, удари с длан по бюрото и за пръв път ми изкрещя:
— Няма да ми предявявате искания! Аз ще ви предявявам! Искам от вас пълен маршрут на пътуванията ви в Социалистическа република Виетнам!
— Нали вече ви отговорих, нямам конкретни планове. Казаха ми, че мога да пътувам свободно.
— Аз пък ви казвам, че трябва да ми дадете маршрута си!
— Ами тогава ще си помисля. Върнете ми паспорта и визата, моля.
Полковник Манг се овладя и седна. После каза със спокоен, безизразен глас:
— Моля, седнете, господин Бренър.
Останах прав достатъчно време, за да го ядосам, след това седнах.
— Ще задържа паспорта ви и ще ви го върна, преди да напуснете Хошимин — каза той. — Тогава ще ми дадете пълен и точен маршрут от Хошимин до Хюе и от Хюе до Ханой.
— Искам паспорта си незабавно.
— Не ме интересува какво искате. — Виетнамецът си погледна часовника. — Тук сте от десет минути, това беше обичайна проверка на паспорта и визата и вече сте свободен да си вървите. — Той побутна визата ми към мен. — Можете да си я вземете.
Изправих се, прибрах визата си, оставих преспапието на бюрото му и се запътих към вратата.
Полковник Манг имаше нужда от прощален изстрел.
— Аз съм си в родината, господин Бренър — каза той, — и вие вече не сте онези, които държат оръжието.
Нямах намерение да му отговарям, обаче се замислих за гнева на тоя приятел и за явно мъчителните му военни години на взводен командир. Не съм от състрадателните, но тъй като и двамата бяхме ветерани, се опитах да се поставя на негово място.
Само че дори гневът му отчасти да бе оправдан, той нямаше никаква полза от него.
— Не смятате ли, че е време да се примирим с миналото? — попитах го.
Полковник Манг се втренчи в мен и се изправи. После заговори толкова тихо, че едва го чувах.
— Повечето ми близки и приятели загинаха от американски бомби и куршуми, господин Бренър. Почти всичките ми съученици от гимназията са мъртви. Нямам нито един жив братовчед и само един от четиримата ми братя оцеля от войната, при това с ампутиран крайник. Щяхте ли да сте в състояние да простите и забравите, ако това се беше случило с вас?
— Навярно не. Но историята и паметта трябва да покажат на следващото поколение, че омразата не бива да се увековечава.
Той се замисли над думите ми.
— Правете каквото искате в родината си. Надявам се, че тук сте научили нещо. Съветвам ви да включите в маршрута си Музея на американските военни престъпления.
Отворих вратата и излязох от стаята.
Навън стоеше Нахалния, който ми даде знак да тръгна пред него. По тесния коридор се върнах в главния терминал. Нахалния ме побутна към багажния конвейер. Прекосих пустата зала и видях куфара и сака си в краката на въоръжен войник.
Пресегнах се за куфара, но Нахалния ме хвана за ръката и ми връчи лист хартия. Взех го и прочетох ръкописния текст: „20 — такса за пристигане“.
В малкия ми пътеводител се споменаваше такса за заминаване, но имах усещането, че Нахалния е измислил таксата за пристигане. Не обичах да ме изтръскват и беше време да си върна за побутванията. Смачках листа и го хвърлих на земята.
— Не.
Това хвърли Нахалния в ярост и той започна да крещи на виетнамски и да размахва ръце. Войникът безстрастно стоеше до нас.
Взех си багажа и Нахалния не се опита да ми попречи. Дори извика „Ди ди! Ди ди мау!“, което означава „размърдай се“ и не е много любезно.
Понечих да се обърна, после ми хрумна страхотна идея, която щеше да ощастливи всички. Оставих куфара и сака на земята, бръкнах в джоба на гърдите си и извадих от плика двайсетдоларова банкнота. Показах я на Нахалния и посочих към багажа. Известно време той се бори с изкушението, като претегляше триседмичната заплата срещу достойнството си. Озърна се, после ми извика да вървя към изхода и вдигна куфара и сака. Ако се бе държал по-учтиво, щях да му посоча сгъваемата дръжка и колелцата на куфара.
Така или иначе, излязох навън във влажната гореща нощ, която вонеше на отработени газове. Едва ръмеше. До стоянката на такситата водеше покрит пасаж и неколцина души се сепнаха при вида на униформения виетнамец, който ми носеше багажа. Сигурно ме помислиха за важна клечка.