Както съм казвал винаги, армията не е място за лични връзки — това не е работа, а призвание, обвързаност, която прави другите ангажименти страшно сложни. Понякога невъзможни.
— Чуваш ли ме? — попита тя.
— Да.
— Не можем да продължаваме така, Пол. Мъчително е.
— Зная.
— Какво ще правим?
Според мен Синтия беше готова да се примири и да се откаже от високата си пенсия в замяна на оная четирибуквена думичка, дето започва с „б“. Тогава щяхме да решим къде да се установим, да си намерим работа и да заживеем щастливо до края на дните си. И защо не? Нали се обичахме.
— Пол?
— Да… Мисля.
— Вече трябваше да си помислил за всичко това.
— Права си. Виж, струва ми се, че това не е разговор за по телефона. Трябва да се видим.
— Когато се виждаме, само се чукаме.
— Това не… добре де, ще поговорим на вечеря. В ресторант.
— Хубаво. Ще ти се обадя, когато се върна от Ръкър. Ще дойда при теб или ти ще дойдеш тук.
— Добре. Ей, как върви разводът ти?
— Почти приключва.
— Чудесно. — Сетих се и за любящия й съпруг: — Често ли се виждаш с майор Откачалски?
— Не особено. От време на време в офицерския клуб. Неизбежно е.
— Още ли иска да се съберете?
— Не се мъчи да усложняваш иначе простата ситуация.
— Не се мъча. Просто се притеснявам, че пак може да се опита да ме убие.
— Той никога не се е опитвал да те убие, Пол.
— Значи грешно съм изтълкувал основанията му да насочи срещу мен зареден пистолет.
— Може ли да променим темата?
— Естествено. Ей, четеш ли Даниъл Стийл?
— Не, защо?
— Купих последната й книга. Ще ти я пратя.
— Може на майка ти да й хареса. Рожденият й ден е на десети февруари. Гледай да не го забравиш.
— Помня го. Между другото, имам имейл от Карл. Иска утре да се срещнем.
— Защо?
— Мислех, че може ти да знаеш.
— Не, нямам представа — отвърна тя. — Може просто да иска да пийнете по чашка и да си поговорите за едно време.
— Иска да се срещнем при Мемориала на Виетнамската война.
— Нима? Странно.
— Наистина е странно. Съвсем нищо ли не ти е споменавал?
— Не. Защо да ми споменава?
— Не зная. Нямам представа какво е намислил.
— Защо предполагаш, че непременно е намислил нещо? Толкова години сте работили заедно. Той те харесва.
— Не ме харесва — възразих аз. — Мрази ме.
— Не те мрази. Но с теб не е лесно да се работи. Всъщност не е лесно и да те обича човек.
— Майка ми ме обича.
— Не е зле пак да провериш. Що се отнася до Карл, той те уважава и знае, че си страшно добър. Има нужда или от съвет, или от информация за някой стар случай.
— А защо на Стената?
— Хм… Не зная. Ще разбереш, когато се срещнете.
— При мен е студено. Как е при теб?
— Двайсетина градуса.
— Тук вали сняг.
— Карай внимателно.
— Разбира се. — Помълчахме и през това време се замислих за миналото ни. Запознахме се в щабквартирата на НАТО в Брюксел. Тя беше сгодена за един майор от спецчастите, свалихме се, той побесня, извади ми гореспоменатия патлак, аз отстъпих, те се ожениха и една година по-късно със Синтия пак се натъкнахме един на друг.
Случи се в офицерския клуб във Форт Хадли, Джорджия, където и двамата бяхме по служба. Аз бях под прикритие, разследвах кражба и продажба на армейско оръжие, тя приключваше случай на изнасилване. Това й е специалността. Сексуалните престъпления. Предпочитам пак да ме пратят на война, отколкото да върша такава работа. Но все някой трябва да я върши и тя го прави отлично. Още по-важно е, че е в състояние да се абстрахира и изглежда, работата не й се отразява зле, макар че понякога се съмнявам.
Но да се върнем във Форт Хадли. Миналото лято. Докато сме там, откриват дъщерята на коменданта, капитан Ан Камбъл, на стрелбището гола, удушена и очевидно изнасилена. Така че ми нареждат да зарежа разследването на дребната оръжейна сделка и ми дават Синтия за помощничка. Разкриваме убиеца, после се опитваме да довършим предишните си следствия, което се оказва по-трудно. Поне тя разкара майор Откачалски.
— Хайде да го отложим, докато се срещнем, Пол. Съгласен ли си?
— Звучи ми добре. — Всъщност аз го бях предложил. Обаче защо да го посочвам? — Чудесна идея.