Отидохме при първото такси и шофьорът поиска да прибере куфарите в багажника, но Нахалния вече бе усвоил занаята и сам ги хвърли вътре.
Протегнах двайсетачката и той грубо я грабна от ръката ми. Прииска ми се да му смачкам с коляно ташаците, обаче това можеше да ми струва още една двайсетачка. Виетнамецът каза нещо с гаден глас, кресна на таксиметровия шофьор и се отдалечи.
Шофьорът затвори багажника, отвори задната врата и аз се вмъкнах в малката хонда. Смърдеше на цигарен дим и мухъл.
Той се метна зад волана, запали и потегли.
След няколко минути напуснахме летището и шофьорът попита на разбираем английски:
— Вие американец, нали?
— Да.
— Идва от Сеул?
— Да.
— Защо се бавили толкова дълго?
— Ескалаторът се беше повредил.
— Разпитвали ви?
— Да.
— Комунистите са лайнари.
Това ме изненада и аз се засмях.
Шофьорът извади пакет цигари от джоба на ризата си и ми го протегна през рамо.
— Цигара?
— Не, благодаря.
Той запали с кибрит, като подпираше волана с колене.
Погледнах през прозореца и установих, че градът е стигнал чак до летището. На мястото на паянтовите бамбукови колиби, които си спомнях, видях постройки, чиито стени бяха покрити с мазилка. Навсякъде имаше електрически кабели и телевизионни антени, даже няколко сателитни чинии. Вместо някогашните волски каруци по пътя имаше и много микробуси и мотопеди. Също като едно време, имаше безброй велосипеди. Друга новост бяха купищата пластмасови и хартиени боклуци край пътя.
Не очаквах да видя стария Виетнам, който в много отношения бе живописен и примитивен, но този вой на клаксони и телевизионните антени бяха малко смущаващи.
За миг се замислих за полковник Манг и стигнах до заключението, че инцидентът наистина е случаен. За нещастие моят сблъсък с властите беше изложил на риск изпълнението на задачата. Трябваше да реша дали да продължа, или да се откажа.
— Хотел? — попита шофьорът.
— „Рекс“.
— Хотелът на американски генерали.
— Наистина ли?
— Вие войник във Виетнам. Нали?
— Да.
— Знам. Возя много войници.
— Всички ли ги разпитват?
— Не. Не много. Излизат от сграда… нали знаете? Излизат… как го казвате?
— Сами? По-късно?
— Да. По-късно. Комунистите са лайнари. — Той избухна в смях, щастлив, че се е върнал на любимата си тема. — Комунистите се тъпчат с кучешки лайна.
— Благодаря. Схванах положението.
— Защо военният носи багажа ви, господине?
— Не зная. Той какво каза?
— Казва, че вие важна личност, но че сте империалистическо псе.
— Това не е много любезно.
— Вие важна личност?
— Аз съм секретар на Американската комунистическа партия.
Виетнамецът млъкна и започна да ме стрелка с поглед в огледалото.
— Майтап. Нали? Майтап? — попита той.
— Да, майтап.
— В Америка няма комунисти.
Разговорът бе забавен, обаче аз бях уморен от дългия полет и ядосан. Загледах се през прозореца. Вече бяхме в стария Сайгон и се движехме по широк, ярко осветен булевард, който според табелите се казваше „Фан Дин Фунг“. Май си спомнях, че минава покрай католическата катедрала, и наистина зърнах кулите й над ниските сгради във френски стил.
— Баща ми войник — каза моят нов приятел. — Бил американски ami. Разбира?
— Биет — отвърнах аз с една от малкото виетнамски думи, които си спомнях.
Шофьорът се обърна и погледите ни се срещнаха. Той кимна и пак се обърна напред.
— Мой баща затворник. Никога повече не го вижда.
— Съжалявам.
— Да. Гадни комунисти. Нали?
Не отговорих. Усещах, че съм повече от уморен. Бях се завърнал. Много ти благодаря, Карл.
Завихме по „Ле Лой“, главната сайгонска улица, и наближихме хотел „Рекс“.
Като пехотинец така и не успях да разгледам подробно Сайгон. Той беше забранена зона, освен за законна работа, а обикновеният войник нямаше законна работа там. Но по време на краткия си мандат като военен полицай успях да го поопозная. Навремето беше оживен град, но тъй като бе обсаден, осветлението винаги беше слабо и повечето автомобили бяха военни. На стратегически места бяха натрупани чували с пясък. Прозорците на всички ресторанти и кафенета бяха със стоманени решетки, за да обезсърчат местните партизани от Виетконг да хвърлят самоделни бомби и гранати по клиентите. Но въпреки войната градът кипеше от френетична енергия, радост от живота, когато смъртта е на две преки и краят наближава.