Този Сайгон, този Хошимин също изглеждаше френетичен, само че без военновременната психоза, която всяка нощ обземаше града. И за моя изненада навсякъде имаше светлинни реклами — „Сони“, „Мицубиши“, „Кока-кола“, „Пежо“, „Хюндай“, главно японски, корейски, американски и френски стоки. Комунягите може и да се тъпчеха с лайна, обаче пиеха кола.
Таксито спря пред „Рекс“. Шофьорът отвори багажника и слезе.
Портиерът отвори моята врата и пиколото извади куфарите от багажника.
— Добре дошли в „Рекс“, господине — на добър английски ме поздрави портиерът.
— Ето визитката ми — каза моят шофьор. — Господин Йен. Обадете ми се. Показвам ви целия град. Добър екскурзовод. Господин Йен.
Таксито струваше четири долара и аз дадох на господин Йен един долар бакшиш.
Той се огледа, за да се увери, че никой не ни слуша, и рече:
— Онзи човек на летище е от тайна полиция. Казва, че пак вижда вас. — И скочи зад волана.
Влязох в хотел „Рекс“.
Фоайето бе просторно, цялото от полиран мрамор, донякъде във френски стил, с кристални полилеи. Навсякъде имаше саксии с растения и климатикът работеше. Беше много по-приятно, отколкото в кабинета на полковник Манг. Забелязах също украса за празника Тет, който помнех от 1968-а и 1972-ра. Имаше много цъфнали клони от плодни дървета, поставени в големи вази, и високо кумкуатово дърво в средата на фоайето.
Имаше няколко души, но по това време — минаваше полунощ — бе съвсем тихо.
Отидох на рецепцията и една красива млада виетнамка с табелка, на която пишеше „Лан“, ме посрещна, взе резервацията ми и поиска паспорта ми. Дадох й визата си, тя се усмихна и отново поиска паспорта ми.
— Взеха го от полицията — казах й.
Милата й усмивка помръкна.
— Съжалявам, трябва ни паспорт, за да ви регистрираме.
— Ако не ме регистрирате, откъде полицията ще знае къде съм? Дадох този адрес.
Логиката ми я впечатли и тя отиде при телефона, поговори с някого, върна се и каза:
— Ще се наложи да задържим визата ви, докато се регистрирате.
— Добре. Само да не я изгубите.
Лан започна да пише на японската клавиатура на компютъра си.
— Сега е активният сезон. Наближава Тет и времето е подходящо за туристи.
— Горещо и влажно.
— Сигурно идвате от студена страна. Ще свикнете. Друг път гостували ли сте в нашия хотел?
— През седемдесет и втора на няколко пъти съм минавал от тук.
Тя ме стрелна с поглед, но не отговори. После ми намери луксозен апартамент за сто и петдесет долара на вечер, подаде ключа на пиколото и каза:
— Приятно прекарване, господин Бренър. Моля, съобщете на портиера, ако имате нужда от нещо.
Имах нужда от паспорта си и от мозъчен преглед, обаче отвърнах:
— Благодаря. — Не биваше да се обаждам на никого, за да съобщя за пристигането си. Някой щеше да се обади в хотела, което навярно вече бяха направили и сега се чудеха защо още ме няма.
— Чук мунг нам мои — каза ми Лан. — Честита Нова година.
Почти бях забравил виетнамски, но някога бях имал прилично произношение и успях да я имитирам.
— Чук мунг нам мои.
Тя се усмихна.
— Браво.
Последвах пиколото към асансьорите. Повечето виетнамци са приятни хора, учтиви, добродушни и услужливи. Обаче под ведрата, усмихната будистка външност се крие избухлив нрав.
Така или иначе, качихме се с асансьора на шестия етаж и по широкия коридор стигнахме до голяма врата. Пиколото ме въведе в хубав апартамент с дневна, изглед към улица „Ле Лой“ и слава Богу, бар. Дадох му един долар бакшиш и той си тръгна.
Първо отидох на бара и си направих „Чивас“ със сода и лед. Беше точно като на почивка, като изключим историята на летището и факта, че всеки момент можеше да ме арестуват без или с основание.
Стаята бе декорирана в стил, който наричам „френски бардак“, но беше голяма и имаше душ. Отворих куфара си на шкафчето за багаж и установих, че съдържанието му е в пълен хаос. Същото се отнасяше за сака ми.
Освен това копелетата бяха взели ксерокопията на паспорта и визата ми. Сигурно нямаха ксерокс. Обаче не липсваше нищо друго и трябваше да отдам дължимото на полковник Манг и неговите маймуни за честността и професионализма, въпреки че Нахалния се беше опитал да ме изтръска с двайсетачка. Всъщност щях да съм по-спокоен, ако полковник Манг бе просто ченге и беше искал да спечели някой и друг долар — само че той не бе такъв и това малко ме тревожеше.