Закачих дрехите си в гардероба, подредих си багажа, съблякох се и влязох под душа. В измъчения ми от дългия полет мозък постоянно се носеше оная тъпа песен „Тайният агент“, после няколко мелодии от филми за Джеймс Бонд.
Излязох от банята и се изсуших. Бях възнамерявал да се поразходя из града, но едва си държах очите отворени. Строполих се на леглото и захърках още преди да успея да угася лампата.
За пръв път от много години сънувах войната — сражение с гърмежи на М-16, АК-47 и ужасния грохот на картечница.
Събудих се посред нощ, облян в студена пот. Направих си двоен скоч, седнах на фотьойла, гол и зъзнещ, и се загледах в изгрева над река Сайгон.
8.
Слязох за късна закуска в кафенето на хотела и сервитьорката ми даде новия брой на „Виетнам Нюз“, местно издание на английски. Седнах, поръчах си кафе и прочетох заглавието на първа страница: „Когато американската самоувереност получи тежък удар“.
Автор на водещия материал беше военният историк полковник Нгуен Ван Мин. В статията се казваше:
„На този ден през 1968 г. нашите въоръжени сили и народът ни атакуваха вражеските укрепления при Ке Сан. Акцията изненада Съединените щати и принуди президента Линдън Джонсън и Пентагона да съсредоточат силите си, за да се справят с нас при Ке Сан.“
Спомнях си този случай, защото бях там. Продължих да чета и научих, че американските въоръжени сили претърпели „пълен и унизителен разгром“. Не си спомнях този момент, обаче който владее настоящето, владее и миналото.
Трудно разбирах лошия превод и логиката на статията, но с интерес забелязах, че моята дивизия, Първа въздушнопреносима пехотна, беше преведена като „Летяща пехотна дивизия номер едно“. Още по-интересно бе, че във Виетнам войната все още е новина, както бях научил от полковник Манг.
Огледах се. Повечето други гости, изглежда, бяха японци и корейци, но имаше и европейци. Чух френска и английска реч. Явно Сайгон възвръщаше някогашната си слава.
Прегледах менюто, което беше на няколко езика и за всеки случай бе придружено от снимки. На нито една от тях нямаше кучета, котки и полуоформени пилешки зародиши, както си спомнях от предишното си идване. Поръчах си американска закуска и се надявах да не съм сбъркал.
Нахраних се, отидох на рецепцията и попитах за паспорта си. Служителката провери.
— Няма го, господине.
Нямах и никакви съобщения. Всъщност почти очаквах факс от Синтия. Излязох на „Ле Лой“.
Контрастът между прохладното сумрачно фоайе на „Рекс“ и горещата, ярко огряна улица малко ме стресна: внезапният рев на мотопедите, постоянният вой на клаксоните, автомобилните газове и бъркотията от хора, велосипеди и коли. Спомнях си военновременния Сайгон някак по-тих, освен случайните взривове.
Тръгнах по сайгонските улици и след десетина минути вече се потях като прасе. Бях взел карта на града от рецепцията и носех фотоапарата си, провесен през рамо. Бях с памучен панталон, зелена спортна риза и маратонки. Всъщност приличах на тъп американски турист, само дето повечето американски туристи ходят по шорти.
Сайгон не изглеждаше прекалено мръсен, но не беше и съвсем чист. Сградите бяха между два и пет етажа, но забелязах и няколко небостъргача. В центъра бе запазена старата френска колониална архитектура, обаче повечето постройки бяха еднообразни и с олющена боя. Денем градът имаше известен чар, но аз си го спомнях главно със зловещите и опасни нощи.
Трафикът беше натоварен, ала се движеше добре, като дирижиран хаос. Единствените коли, които не играеха по правилата, бяха военните и откритите жълти полицейски джипове, които фучаха по улиците и всички им даваха път. Това не се бе променило много от предишното ми идване, само обозначенията по машините бяха други. Човек винаги може да различи полицейската или военновременната държава по това как се движат държавните коли.
Както и едно време, най-масовите превозни средства бяха мотопедите, чиито водачи най-често бяха младежи, мъже и жени, и шофираха по очаквано безумен начин. Най-голямата разлика бе, че сега почти всички приказваха по мобилните си телефони.
Спомнях си времето, когато всеки от тях можеше ненадейно да извади граната или взривно устройство ида го хвърли по някое кафене без предпазна решетка, военен камион, полицейски пост или група пияни войници, американци или виетнамци. Тези нови мобифонни мотоциклетисти, изглежда, представляваха опасност единствено за себе си.