Градът кипеше заради наближаващия Тет, който за виетнамците е като Бъдни вечер, Коледа и Четвърти юли, взети заедно, освен че всички празнуват рождените си дни на Нова година и всеки остарява с дванайсет месеца като породист кон, независимо кога е роден.
Улиците гъмжаха от амбулантни търговци, които продаваха цветя, напъпили клони от праскова и кайсия и миниатюрни кумкуатови дървета. Мнозина от тях, кой знае защо, смятаха, че имам нужда от такива неща и се мъчеха да ме накарат да си купя, за да ги мъкна със себе си.
Някои улици бяха задръстени от сергии, на които продаваха картички с надпис „Чук мунг нам мои“. Помислих си дали да не купя една за Карл и да прибавя думите „Майната ти“.
Улиците бяха пълни и с циклоси, специфично, виетнамско превозно средство с допълнителна седалка отпред. Водачът натиска педалите и върти кормилото отзад, което е вълнуващо. Те страшно много искаха да получат западняшко възнаграждение и докато се мъкнеха след мен през трафика и върволиците от народ, ме врънкаха да се метна на седалката и да си почина.
Имаше и рояци дечурлига, които ме обикаляха като пирани, дърпаха ме за ръцете и дрехите и просеха хиляда донга. Виках им „Ди ди! Ди ди мау! Мау лен!“ и така нататък, обаче произношението ми трябва да е било лошо, защото те се държаха така, все едно им казвах: „Приближете се, дечица. Елате да тормозите добрия чичко американец за донги.“ Тук страшно бързо може да ти писне от хора.
Намерих една улица, която си спомнях от 1972-ра. Някога от двете й страни имаше барове, публични домове и салони за масаж, но сега беше тиха и предположих, че всички хубави момичета са прекарали известно време в превъзпитателните лагери, докато не изкупят греховете си, и сега са брокерки на недвижими имоти. Бях посещавал тази улица — като военен полицай естествено, не като клиент.
В движение направих няколко снимки, обаче вече се бях убедил, че не ме следят, затова всички тия туристически трикове бяха малко излишни, освен ако не принудех Карл пет часа да гледа диапозитиви, когато се върнех във Вирджиния.
Ориентирах се и се запътих към Музея на американските военни престъпления, както ме беше посъветвал полковник Манг.
След петнайсет минути го открих на мястото на някогашна френска вила, по ирония на съдбата помещавала Информационната служба на САЩ. Платих един долар, влязох през портала и се озовах пред голям ръждив американски танк М-48. Тук бе по-тихо, нямаше просяци и амбулантни търговци и наистина бях щастлив, че съм в Музея на американските военни престъпления.
Разгледах експонатите, които бяха главно снимки, окачени в няколко сгради, и те ми подействаха доста потискащо: клането при Ми Лай, ужасяващо обезобразени жени и деца, уродливи бебета, жертви на ейджънт ориндж, известната снимка на голото момиче, тичащо по пътя, обгорено от американски напалм, снимката на южновиетнамски офицер, който пръска мозъка на пленени партизани от Виетконг в Сайгон по време на офанзивата през 1968-а, дете, сучещо от гръдта на убитата си майка, и така нататък.
Имаше и архив на престъпниците: Линдън Джонсън, Ричард Никсън, американски генерали, сред които моят дивизионен командир Джон Толсън, и промилитаристични политици, плюс снимки на антивоенни демонстранти по целия свят и полицаи и войници, биещи студенти, престрелката в Кент и така нататък. Английските надписи бяха лаконични, ала и нямаше нужда от тях.
Имаше много снимки на големите американски антивоенни лидери от онова време: сенатор Джон Кери от родния ми щат, който беше служил във Виетнам едновременно с мен през 1968-а, Юджин Макарти, Джейн Фонда, застанала зад северновиетнамско зенитно оръдие, и така нататък.
Имаше и изложба на американски военни медали, пратени в Ханой от самите наградени в знак на протест срещу войната.
Чувах писъка на шейсетте години в главата си.
Попаднах на една особено смущаваща серия снимки с придружаващи текстове. Фотосите показваха стотици мъже, строени и застреляни от наказателен отряд, след което за всеки случай ги бяха простреляли в главата с пистолет. Но това не беше поредното американско или южновиетнамско военно престъпление. Текстът поясняваше, че жертвите са южновиетнамски войници и проамерикански настроени планинци, които продължили борбата срещу победилите комунисти след капитулацията на Сайгон.