Планинците били членове на ФУЛРО, Front Unitie de Lutte des Races Opprimees — Единен фронт за борба на потиснатите раси, поддържана от ЦРУ шайка бандити и престъпници, поне според надписа. Тези снимки на хладнокръвни екзекуции трябваше да послужат за урок на всеки, който възнамеряваше да се противопостави на властите. Всъщност снимките не се различаваха много от другите, представящи американски жестокости. Ханойското правителство явно си нямаше и представа какво ще е въздействието на такива фотоси върху западна публика. Една американка, която стоеше до мен, изглеждаше бледа и ужасено мълчеше.
Докато разглеждах музея, не бях сигурен какви чувства изпитвам. Това очевидно бе едностранчиво представяне на войната, което пропускаше например комунистическите кланета в Хюе и онова в Куанг Три, на което бях станал свидетел.
Бях видял достатъчно и излязох.
Повечето посетители на музея бяха американци, разделени на две групи в зависимост от възрастта си. По-възрастните, явно ветерани, бяха гневни и някои ругаеха „едностранчивите пропагандни глупости“, според един от дочутите изрази. Някои ветерани бяха с жените и децата си, които почти не приказваха.
Е, стига забавления за един следобед. Запътих се към изхода и забелязах щандове за сувенири, където продаваха вази от гилзи на снаряди, стари американски военни номера и макети на хеликоптери „Хюи“ от стар алуминий, напомнящи на фигури оригами. Видях стари запалки „Зипо“, на които бяха гравирани имената на някогашните им собственици, наред с девизи, гербове на бойни части и така нататък. На една от тях бе гравиран същият надпис, като на моята: „Смъртта е моят занаят и аз съм негов цар“. Все още я пазех, но я бях оставил у дома.
Излязох на улица „Во Ван Тан“ и тръгнах към центъра на града.
Сегиз-тогиз с периферното си зрение и периферните си мисли виждах останки от някогашната горда АРВ — Армията на Република Виетнам — мъже на средна възраст, които изглеждаха престарели, с липсващи крака и ръце, слепи, хроми, обезобразени, прегърбени и прекършени. Някои просеха в сенките. Други просто седяха и не си правеха труда да просят.
От време на време някой от тях ме забелязваше и се провикваше: „Ей, войнико! Аз бил от АРВ!“
Това бяха хора от моето поколение, мои някогашни съюзници, и аз изпитвах угризение, че не им обръщам внимание.
Скоро стигнах до „Рекс“ и когато влязох във фоайето, климатикът ме блъсна като канадски студен въздушен фронт.
Проверих на рецепцията за паспорта си, но де такъв късмет. Нямах и съобщения. Взех ключа от стаята си, качих се във фитнес клуба и си записах час за масаж. Съблякох се в мъжката съблекалня, взех си хавлия, халат и налъми, изкъпах се и изхвърлих Сайгон с потта от порите си, ала не и от мислите си.
Легнах върху рогозка татами в една тиха стая. От тонколоните се носеше лека приятна музика. Донесоха ми чаша саке.
На третата чаша се чувствах малко замаян, от тонколоните се носеше „Нощи в бял сатен“ и отново беше 1972-ра — пушех дълга дебела цигара с марихуана в дома на една жена на улица „Ту До“ недалеч от тук, тя лежеше до мен с канабисова усмивка на уста, двамата си предавахме цигарата и дългата й копринена коса милваше рамото ми.
Само че после жената започна да избледнява и осъзнах, че изпитвам носталгия към миналото — вече не бях млад, но бях прекарал част от младостта си на това място, което за мен бе замръзнало във времето. И докато мястото оставаше замръзнало във времето, същото се отнасяше за младостта ми.
Сигурно съм се унесъл, защото някой леко ме разтърси за рамото и ми каза, че имам съобщение, което всъщност се оказа часът за масаж.
На рецепцията във фитнес клуба ме упътиха към стая „С“. Вътре имаше маса за масаж, покрита с чист бял чаршаф. Съблякох си халата, изух налъмите и легнах на масата по хавлия, като се протягах и прозявах.
Вратата се отвори и влезе привлекателна млада жена с къса бяла пола и бяла блуза без ръкави. Усмихна се и каза:
— Здравейте.
И без повече приказки ми даде знак да се обърна по корем, разхлаби хавлията на кръста ми и се качи на масата до мен.
Беше прекалено силна за толкова дребна жена и раздвижи всяка кост и става в тялото ми. Хвана се за един лост на тавана и с боси крака стъпи върху гърба и задника ми, като впиваше пръсти в мускулите ми.
На стените имаше огледала, но това не ми се стори прекалено необичайно, макар да забелязах, че с момичето може да се наблюдаваме в огледалата и че тя постоянно е усмихната.