— Тук ли живеете?
— Да. Вече почти три години. Работя в една американска инвестиционна компания. По работа ли сте тук?
— Турист съм.
— Сега ли пристигате?
— Снощи. Настаних се в хотела.
Тя вдигна чашата си.
— Добре дошли в Сайгон, господин…
— Бренър. — Чукнахме се.
Забелязах, че в акцента й има нещо от Нова Англия, и я попитах:
— Откъде сте?
— Родена съм в Ленъкс — западен Масачузетс.
— Зная къде е. — Ленъкс е живописно идеален град в Бъркширските хълмове. — Веднъж минах от там. Има адски много големи имения.
Госпожа Уебър не обърна внимание на забележката ми.
— Вилата на Бостънската симфония — „Танджълуд“. Били ли сте в „Танджълуд“?
— Обикновено летувам в Монте Карло.
Тя ме изгледа, за да види дали я будалкам, явно не успя да определи и попита:
— Ами вие? Струва ми се, че чувам бостънски нотки.
— Браво. Мислех, че съм изгубил акцента си.
— Това просто не е възможно. Е, значи и двамата сме от Залива. Светът е малък и така нататък. — Госпожа Уебър се огледа. — Тук е приятно, освен през лятото, когато е много горещо. Харесва ли ви хотелът?
— Засега. Следобед ми направиха страхотен масаж.
Тя веднага долови подтекста и се усмихна.
— Нима? И какъв по-точно?
— Шиацу.
— Обичам масажа, но момичетата взимат само по долар от хотела — печелят повече, като предлагат допълнителни услуги и тъкмо затова не искат да масажират жени.
— Можете да им дадете бакшиш.
— Давам им. Един долар. Падат си по мъжете.
— Е, за ваше сведение мен само ме масажираха. Обаче това си е жив бардак.
— Значи трябва да внимавате.
— Правя нещо повече. Държа се примерно.
— Това е похвално. Как стигнахме до тази тема?
— Май аз съм виновен.
Тя се усмихна.
— Относно хотела — някога го е притежавало богато виетнамско семейство, което го купило от френска компания. По време на американското присъствие тук отсядали главно американски военни.
— И аз така съм чувал.
— Да. След това, когато през седемдесет и пета дошли комунистите, държавата го национализирала. Останал си хотел, но приемал главно северновиетнамски партийни функционери, руснаци и комунисти от други страни.
— За победителите — само най-доброто.
— Е, доста го занемарили. Обаче някъде към средата на осемдесетте държавата го продала с печалба на международна компания, която успяла да се избави от комунистическите гости. Изцяло го ремонтирали и го превърнали в международен хотел. Винаги резервирам тук стаи за американски и европейски бизнесмени. — Тя ме погледна. — Радвам се, че ви харесва.
Очите ни се срещнаха и аз кимнах. Госпожа Уебър си погледна часовника.
— Нямам представа къде е този господин Елис.
— Проверете в стаята за масаж.
Тя се засмя.
— Поръчайте си още едно — предложих аз.
— Ами… защо не? — Тя каза нещо на един минаващ наблизо келнер, после бръкна в дипломатическото си куфарче, извади пакет марлборо и ми предложи.
— Не, благодаря — казах. — Но вие си запалете.
Тя запали и тихо каза:
— Имам нещо за вас. — После издиша облак дим.
Не отговорих. Не бях очаквал жена, но бях наясно, че това не е толкова подозрително.
— Получих факс от вашата фирма — продължи госпожа Уебър. — Отбелязала съм каквото ви трябва в един вестник, който е в куфарчето ми. Кръстословицата. Казаха, че ще разберете.
— Оставете ми го, когато си тръгвате.
Тя кимна.
— Снощи осведомих по факса фирмата ви, че сте пристигнали. Казах им, че полетът ви се е забавил заради времето, но че сте се появили в хотела час и половина след кацането. Имаше ли проблеми на летището?
— Объркаха ми багажа.
— Сериозно? Тук не пристигат много самолети и има само един багажен конвейер. Как може да са ви объркали багажа?
— Нямам представа.
Донесоха нейния джин с тоник и още една бира. Оркестърът свиреше „Стела на звездна светлина“. Изглежда, бяха на небесна тематика.
— Наистина ли работите в американска компания? — попитах я.
— Да. Защо?
— Някога правили ли сте такова нещо?
— Какво да правя?
Интелигентно, обаче имах нужда от отговор, затова я попитах пак.