Тя ме погледна, повтори думите ми и каза:
— Не би трябвало да ви разпитвам, но…
— Не ме разпитвайте. И ако получите отговор на факса, запомнете го наизуст. Не го носете със себе си в хотела. Свържете се с мен и ще се срещнем другаде. Разбирате ли?
— Както кажете…
— Благодаря.
— Няма защо. Значи са ви спрели на летището, така ли? Затова сте закъснели.
— Да.
— Не се изненадвам. Изглеждате неспокоен. — Госпожа Уебър се засмя. — Искаха ли такса за пристигане?
— Двайсет долара.
— Дадохте ли им?
— Да.
— Не е трябвало. Те разбират от отказ, ако сте твърд.
— Накарах едно агентче да ми носи багажа до таксито.
Тя се засмя.
— Страхотно! Нали знаете, човекът от паспортния контрол дели плячката с всички останали.
— Значи смятате, че е било случайно изнудване, така ли?
— Естествено… Само че почти никога не задържат паспортите. — Госпожа Уебър се замисли за миг. — Пак ще ги видите.
— Надявам се. Паспортът ми е при тях.
Тя запали нова цигара и останах с впечатлението, че не бърза да си върви.
— Дайте ми вестника и после можете да отидете на следващата си среща — казах аз. — Освен това ще ми трябва визитката ви и тази на Бил.
Известно време се наблюдавахме, после тя угаси цигарата си.
— Визитката ми е във вестника. Не съм сигурна, че трябва да знаете нещо за Бил. Обадете ми се и ще ви дам повече подробности.
— Добре.
Госпожа Уебър се изправи и взе дипломатическото куфарче от стола.
— Благодаря за джина.
Аз също станах.
— Няма защо.
— Имам английски вестник, прочела съм го. Искате ли го?
— Да, разбира се. Благодаря.
Тя извади един брой „Интернешънъл Хералд Трибюн“ от куфарчето и го остави на масата.
— Вчерашен е, но е седмичното издание. Следващият ще излезе чак в понеделник вечер.
— Благодаря.
Госпожа Уебър ми подаде ръка и каза:
— Успех.
— Чук мунг нам мои — отвърнах аз.
Тя се усмихна и повтори:
— Чук мунг нам мои.
После се обърна и си тръгна.
Седнах, без да пипам вестника. Очаквах да се случи нещо неприятно. Надигнах бирата.
Изчаках цяла минута, но не се случи нищо. Тогава вдигнах вестника и го разгърнах. Скрих визитката й в дланта си и я прибрах в джоба на блейзъра си, като се преструвах, че вадя носната си кърпичка и бърша потта от челото си. Прочетох първата страница на светлината на свещта.
До тук добре. Никога не бях водил следствие във вражеска страна, макар че, честно казано, съм водил следствия в приятелски страни, които съм превръщал във вражески. Във всеки случай смятах шпионските си умения за доста добри, като се имаше предвид, че бях обикновено ченге. Господин Конуей имаше право — това си е в кръвта на моето поколение. Прекалено много шпионски романи и филми. Какво щеше да направи сега Джеймс Бонд?
Ами, на първо място, Джеймс нямаше да остави госпожа Уебър да си иде. Обаче, когато работите за КСО или ФБР, както ми се е случвало на няколко пъти, трябва да си държите оная работа в гащите. И после, разбира се, да не забравяме Синтия. И Бил, който и да беше той. Пък и госпожа Уебър нямаше нужда от повече неприятности, отколкото може би вече си бе навлякла.
И тогава Сюзан Уебър се върна, седна и каза:
— Господин Елис отмени срещата ни. Освен това трябваше да ви кажа да не се колебаете да ми се обадите, ако се нуждаете от нещо, и да ме осведомите, когато в понеделник сутрин напускате Сайгон. Но телефоните в повечето чуждестранни фирми най-вероятно се подслушват — не непременно поради причини, свързани със сигурността, а с надежда, че ще чуят нещо, което да им осигури търговско преимущество. И все пак трябва да внимавате какво говорите по нормалните телефони. Номерът на мобифона ми е написан на визитката ми но ако не искате да ни подслушват, ще ви трябва друг мобифон, за да ми се обадите. Ако позвъните от обикновен телефон и се налага да кажете нещо важно, можем да се срещнем. Помолиха ме да остана в Сайгон през целия уикенд. Разбирате ли?
— И бяхте забравили всичко това, така ли?
— Казах ви, че можете да ми се обадите, ако ви трябва нещо. Просто уточнявам.
— Благодаря.
— Събота вечер е и нямам друга среща.
— Къде е Бил?
— Казах му, че може да съм заета в зависимост от това как се развият събитията тази вечер.