— И двамата трябва да помислим от какво се налага да се откажем и какво ще спечелим.
— Репетирала ли си тази реплика?
— Да. Но е вярно. Виж, обичам те…
— И аз те обичам.
— Зная. Тъкмо затова е толкова трудно. — Известно време никой от двама ни не се обади, после тя продължи: — Аз съм по-млада от теб…
— Но аз съм по-незрял.
— Млъкни, моля те. И си обичам работата, харесвам живота си, кариерата си, независимостта си. Но… Ще се откажа от тях, ако съм убедена…
— Натоварваш ме с голяма отговорност.
— Не те изнудвам, Пол. Дори не съм сигурна какво ми се струва, че искам.
Иначе съм интелигентен пич, обаче се смущавам, когато приказвам с жени. За да не я моля за обяснение, казах:
— Разбирам.
— Нима?
— Напълно. — Нямах ни най-малка представа.
— Липсвам ли ти?
— Непрекъснато.
— И ти ми липсваш. Наистина. Нямам търпение да се видим. Ще си взема малко отпуска. Обещавам.
— И аз ще си взема малко отпуска.
— Ти не си на работа.
— Права си. Но ако бях, щях да си взема отпуска, за да сме заедно. Този път аз ще дойда при теб. Там е по-топло.
— Добре. Ще е чудесно.
— Обичаш ли чили?
— Не.
— Мислех, че обичаш. Добре де, успешно разследване. Предупреди ме един ден предварително и идвам веднага.
— Няма да ме има две седмици. Може и три. Ще ти се обадя, когато се очертае да приключвам.
— Добре.
— Поздрави Карл от мен. Съобщи ми какво иска.
— Може да иска да ми разкаже как е бил отвлечен от извънземни.
Синтия се засмя.
И тъкмо когато разговорът щеше да свърши с весел тон, тя подметна:
— Знаеш ли, Пол, не трябваше да напускаш.
— Сериозно? — Случаят с дъщерята на генерала още от самото начало си беше истинско политическо, емоционално и професионално минно поле, и аз нагазих право в него. Щеше да е по-добре, ако не го бях разрешил, защото се оказа, че никой не желае да научи истината. — С онова строго мъмрене в досието ми армията иска да ми каже, че съм за пенсия — отвърнах на Синтия. — Може да е малко деликатно, ама…
— Струва ми се, че грешно си изтълкувал какво става. Смъмриха те, ти се наду и постъпи импулсивно, защото накърниха самолюбието ти.
— Нима? Е, благодаря за информацията, че съм провалил трийсетгодишната си кариера заради избухливия си нрав.
— Трябваше да се примириш. Ще ти кажа още нещо. Ако не си намериш също толкова важна и интересна работа, ще изпаднеш в депресия…
— Вече изпаднах. Ти току-що ме депримира. Много ти благодаря.
— Извинявай, но добре те познавам. Не беше чак толкова съсипан. Случаят „Камбъл“ просто те потресе. Той потресе всички. Даже мен. Беше най-тъжният, най-потискащият случай…
— Не ми се приказва за това.
— Добре. Обаче ти трябваше едномесечна отпуска, а не пенсия. Още си млад…
— Ти си по-млада.
— Останала ти е страшно много енергия, много хъс, но трябва да напишеш второто действие, Пол.
— Благодаря. Проучвам възможностите си. — Температурата в стаята и по телефона забележимо се беше понижила.
— Сърдиш ли се?
— Не. Ако беше тук, щеше да видиш, че съм усмихнат. Усмихнат съм.
— Нямаше да ти го кажа, ако не те обичах.
— Продължавам да съм усмихнат.
— Ще се видим след две-три седмици — отвърна тя. — Пази се.
— И ти.
Мълчание, после:
— Лека нощ.
— Чао.
Затворихме. Изправих се, отидох до бара и си налях. Скоч, сода, лед.
Седнах в кабинета си, вдигнах крака на бюрото и се зазяпах в снега. Скочът ухаеше приятно.
Та така. Имах си роман от Даниъл Стийл на бюрото, в ушите ми продължаваше да отеква неприятен телефонен разговор и на компютърния екран се мъдреше злокобен имейл от Карл Хелман.
Понякога неща, между които на пръв поглед няма никаква връзка, всъщност се оказват брънки от по-мащабен план. Не твой план естествено, нечий чужд план. Трябваше да повярвам, че Карл и Синтия не си приказват за мен, но госпожа Бренър не беше отгледала идиот.
Би трябвало да побеснявам, когато подценяват интелигентността ми, но е факт, че притежавам някакъв привиден мъжкарски идиотизъм, който насърчава другите да подценяват блестящия ми ум. По този начин съм пратил доста хора зад решетките.
За пореден път препрочетох имейла. „Утре в 16:00 ч. на Стената.“ Дори нямаше „моля“. Полковник Карл Густав Хелман понякога е малко арогантен. Както предполага името му, той е роден в Германия, докато Пол Зейвиър Бренър е типичен ирландски момък от южен Бостън, очарователно безотговорен и възхитително наперен. Хер Хелман е негова пълна противоположност. И все пак по някакъв странен начин ние се харесвахме. Той бе добър началник строг, но справедлив, и изключително мотивиран. Просто мотивите му изобщо не ми вдъхваха доверие.