— Да не съм пропуснал нещо?
— Исках да видя дали сте интересен.
— Ами тогава предполагам, че ще трябва да се сбогуваме.
Тя се усмихна.
— Е, не ме мъчете…
— Вижте… Сюзан… инструкциите ми бяха…
— Имам нови инструкции. Искат да ви дам обща информация за страната, за да не се объркате, след като напуснете Сайгон.
— Сериозно?
— Нима ще лъжа сънародник?
— Ами…
— Не съм свикнала да ми отказват.
— Предполагам. Ще вечеряте ли с мен?
— С удоволствие. Много мило от ваша страна да ме поканите.
Махнах на един сервитьор, поисках менюто и попитах новата си приятелка:
— Как е храната тук?
— Всъщност не е зле. Имат японска, френска, китайска и разбира се, виетнамска кухня. Сега е Тет, така че се предлагат много празнични специалитети.
Донесоха менютата и я попитах:
— Как е на виетнамски „кучешко месо“?
— „Тит чо“. — Тя се усмихна и взе менюто си. — Какво искате? Китайска, виетнамска или френска вечеря?
— Искам чийзбургер с пържени картофки.
— Ще поръчам и за двама ни от празничното меню.
Метрдотелът се появи и двамата обсъдиха менюто, като от време на време се смееха и поглеждаха към мен.
— Без тит чо — заявих аз.
Метрдотелът пак се засмя и каза нещо на Сюзан. За да покажа, че разбирам езика, му наредих на виетнамски да си вдигне ръцете. Той се махна и Сюзан каза:
— Поръчах по малко от много неща, за да ги опиташ и да продължиш с каквото ти хареса. Защо му каза да си вдигне ръцете?
— Просто се упражнявах.
— Много виетнамски ресторанти ли има във Вашингтон?
— Защо мислиш, че живея във Вашингтон?
— Мисля, че работиш във Вашингтон.
— Живея във Вирджиния. Пенсионер съм.
— Даваха ли ви виетнамска храна, когато служеше тук?
— Даваха ни консерви. Беше ни забранено да ядем местни неща. Устав. Имаше случаи на сериозни натравяния.
— Значи трябва да внимаваш. Пий много джин с тоник, минерална вода, бира и кока-кола. Когато пристигнах тук, и аз се разболях. Викаме му „отмъщението на Хо Ши Мин“. Но от тогава не ми се е случвало. Изграждаш си имунитет.
— Няма да остана чак толкова дълго.
Започнаха да носят храната — блюдо след блюдо. Госпожа Уебър се хранеше като виетнамка — повдигнала паницата пред лицето си, ядеше всичко с клечките. Аз използвах нож и вилица.
Приказвахме си, главно за Сайгон и за нейната работа. Тя ми обясни с какво се занимава, обаче, тъй като бях държавен служител и си нямах представа от икономика, не разбрах абсолютно нищо. Общо взето работата й се състоеше в даване на съвети и уреждане на заеми най-често за американски инвеститори, които искат да въртят бизнес във Виетнам. Въпреки че не разбирах нищо, Сюзан явно разбираше и заключих, че наистина е инвестиционен консултант. Обикновено мога да определя кога някой се преструва, защото професията ми често изисква да действам под прикритие и да се правя на чиновник, инспектор и така нататък, за да се доближа до заподозрения.
След известно време разговорът се поуспокои и тя каза:
— Зная, че не бива да те разпитвам, затова не съм сигурна какви въпроси да ти задавам.
— Питай ме каквото искаш.
— Добре. Къде си учил?
— Не мога да ти отговоря на този въпрос.
Сюзан се усмихна.
— Много смешно.
— Наистина е смешно. А ти къде си учила?
— В Амхърст. После взех магистърска степен по бизнес администрация в Харвард.
— А след това?
— Работих в една нюйоркска инвестиционна банка.
— Колко дълго?
— Ако се опитваш да пресметнеш възрастта ми, аз съм на трийсет и една.
— И си тук от три години.
— Другия месец ще станат три.
— Защо?
— Защо не? Полезно е за кариерата и никой не ми досажда.
— Харесва ли ти тук?
— Всъщност да.
— Защо?
Тя сви рамене, замисли се за миг и отвърна:
— Предполагам, че… съм чужденка по природа. Разбираш ли?
— Не.
— Ами… това е част от мен. В Ню Йорк бях никоя. Просто едно хубаво личице с харвардска диплома. Тук изпъквам. Аз съм екзотична за виетнамците и интересна за европейците.
Кимнах.
— Струва ми се, че разбирам. Кога си заминаваш?
— Не зная. Не мисля за това.