— Защо? Не ти ли е мъчно за дома? За близките? За приятелите? За Четвърти юли? За Коледа?
Тя тракна с клечките, после каза:
— Родителите ми, брат ми и сестра ми ми идват на гости поне веднъж годишно. Сега се разбираме отлично, защото аз съм тук, а те са там. Всички са страшно амбициозни и преуспели. Тук мога да съм си аз. Гостуваха ми и някои приятели. А и американската общност в града празнува заедно и някак си самите празници придобиват повече смисъл. Разбираш ли?
— Мисля, че да.
— Освен това Виетнам не е обикновена страна от Третия свят. Това е полутоталитарна държава и европейците се чувстват така, сякаш живеят на ръба, затова всеки ден е интересен, особено когато побеждаваш тия идиоти в собствената им игра. — Сюзан ме погледна. — Ясно ли говоря, или вече съм пила прекалено много?
— И двете. Но те разбирам.
— Така и трябва. Нали си шпионин.
— Аз съм бивш военен, изслужил съм във Виетнам два мандата през шейсет и осма и седемдесет и втора, и сега съм тук като турист.
— Няма значение. Потиска ли те тази страна?
— Не.
— Страшно ли беше?
— Прекарвал съм и по-приятно.
— Ранявали ли са те?
— Не.
— Страдал ли си от посттравматичен стрес?
— Ежедневният стрес ми беше достатъчен, за да съм щастлив.
— Къде точно си служил?
— Главно на север.
— В Ханой ли искаш да кажеш?
— Не. Ханой беше в Северен Виетнам. Изобщо не сме се сражавали там.
— Нали каза, че си служил на север.
— В северната част на някогашния Южен Виетнам. Демилитаризираната зона. Не си ли учила за това?
— В гимназията. В колежа не съм учила история. И къде беше базата ти?
— През седемдесет и втора служих в Биен Хоа. През шейсет и осма — главно в провинция Куанг Три.
— Ходила съм на север чак до Хюе. Красив град. Трябва да се опиташ да идеш там. Никога не съм била в Централните възвишения. Веднъж отидох със самолет до Ханой. Там ни мразят.
— Нямам представа защо.
— Не зная какво сте правили, но все още ни мразят. — Тя млъкна. — Извинявай.
— Няма нищо.
— Мислиш ли да отидеш там?
— Може би.
— Би трябвало. Иначе защо си дошъл тук? О… забравих, че си… — Сюзан долепи показалец до устните си. — Шшт! — И се засмя.
Смених темата.
— В центъра на Сайгон ли живееш?
— Да. Като повечето европейци. Крайните квартали са прекалено виетнамски. — Новата ми приятелка отново се върна на предишната тема. — Какво си правил във Виетнам?
— Предпочитам да не говорим за войната — казах.
— А мислиш ли си за нея?
— Понякога.
— Тогава би трябвало и да говориш.
— Защо? Защото си мисля за нея ли?
— Да. Проблемът е, че мъжете пазят всичко в себе си.
— Жените пък приказват за всичко.
— Това е полезно. Човек трябва да си изказва болките.
— Аз си говоря сам и така поне имам интелигентен събеседник.
— Голям инат си. От старата школа.
Демонстративно си погледнах часовника. С госпожа Уебър някак си бяхме станали близки, което можеше да е резултат от многото бири.
— Уморен съм.
— Ще поръчам десерт и кафе. Недей да клинчиш.
— Отразява ми се смяната на часовите пояси.
Тя запали цигара, без да обръща внимание на думите ми.
— Преди да дойда тук не бях пушила. Тези хора димят като комини и аз се заразих от тях. Но не пуша трева, нито опиум. Още не съм станала истинска туземка.
Вгледах се в нея на мъждукащото пламъче на свещта. Тази жена бе сложна личност, но изглеждаше пряма. Никога не сравнявам жена А с жена В, обаче Сюзан малко ми напомняше за Синтия — заради директността, струва ми се. Само че докато ние със Синтия се бяхме формирали в армията, Сюзан идваше от друг свят, Ленъкс, Амхърст, Харвард. Човек от висшата класа, от другия Масачузетс, на който южняците се присмиват, но и му завиждат.
Тя повика келнера и ме попита:
— Кафе или чай?
— Кафе.
Сюзан каза нещо на виетнамеца и той се отдалечи.
— Тукашното кафе е хубаво. От възвишенията е. Искаш ли десерт?
— Натъпках се.
— Поръчах плодове. Тукашните плодове са божествени.
Изглежда, се радваше на моята компания или на собствената си, а при жените това невинаги е едно и също. Във всеки случай бе много забавна, само дето беше обърнала някоя и друга чаша повече и започваше да оглупява.