— Е, искаш ли компания за утре? — след кратко мълчание ме попита Сюзан.
— Да, но…
— Аз съм си такава. Не се занимавам с политика, само с бизнес. Но нещо не си падам по тия идиоти, които управляват тук. Те са жестоки, пречат на бизнеса, забраняват забавленията. А народът е мил и ми харесва. Искам да кажа, че никога не съм правила нищо за страната си, така че, ако е за нея…
— Не е.
— Добре, но ми се ще да направя нещо за теб, защото имам усещането, че ще се нуждаеш от повече съвети за Виетнам, отколкото са ти дали. И ми се ще да успееш в онова, за което си дошъл. И не искам да загазиш, когато напуснеш Сайгон. Останалата част от страната е съвсем различна. Може да стане опасно. Зная, че си корав мъж и можеш да се справиш — вече два пъти си го правил. Но ще съм по-спокойна, ако ти отделя един ден и ти позволя да се възползваш от огромните ми познания за Виетнам. Какво ще кажеш?
— Страхотна реч. Заради мен ли го правиш, или защото обичаш да живееш опасно? А може би ти харесва да правиш неща, които местните власти не искат да правиш?
— И трите. А и за страната си, каквото и да казваш ти.
Замислих се над думите й. Нямаше нито един основателен аргумент срещу това да прекарам един ден с тази жена, обаче нещо ми подсказваше, че ще си имам проблеми.
— Очаквам да ме повикат в някое държавно учреждение и да ме разпитват — отвърнах аз. — Не бива да се забъркваш в тая история.
— Не ме е страх от тях. Мога да си разменям обиди и с най-големите им майстори. Всъщност, ако сме заедно, няма да изглеждаш толкова подозрителен.
— Не изглеждам подозрителен.
— Изглеждаш. Имаш нужда от придружител. Позволи ми да дойда с теб.
— Добре. Щом разбираш защо го правиш и знаеш, че съм обикновен турист, но кой знае защо, съм привлякъл вниманието на властите.
— Разбирам.
Оркестърът спря за почивка. Сюзан ме хвана за ръка и ме поведе към масата. Извади химикалка от дипломатическото си куфарче и написа нещо на една салфетка.
— Това е домашният ми номер, ако ти потрябва. Утре в осем ще те чакам във фоайето.
— Раничко е.
— Не и за месата в осем и половина.
— Не ходя на черква.
— Аз ходя всяка неделя, макар че не съм католичка. Това е част от природата на чужденеца. — Сюзан се изправи. — Ако те няма във фоайето, ще те потърся в дневния ресторант. Ако не си там, ще ти се обадя в стаята. Ако не те открия, зная с кого да се свържа.
Станах.
— Благодаря. — Замълчах, после прибавих: — Прекарах много приятно.
— И аз. — Тя взе куфарчето си. — Благодаря за вечерята. Утре ще ми позволиш аз да те черпя.
— Дадено.
Сюзан се поколеба и ме погледна в очите.
— Познавам неколцина мъже на твоята възраст, които работят тук, и други, които са се връщали във Виетнам, за да намерят нещо. Или може би да изгубят нещо. Зная, че е трудно, и го разбирам. Но за хората на моята възраст Виетнам е страна, а не война.
Не отговорих.
— Лека нощ, Пол.
— Лека нощ, Сюзан.
Проследих я с поглед как излиза от ресторанта.
Погледнах салфетката, запомних домашния й номер наизуст, смачках я и я хвърлих в чашата си от кафе.
Както казах, бе прекрасна нощ с топъл ветрец, който шумолеше в листата на растенията. Оркестърът свиреше „Макартър Парк“. Затворих очи.
Спомнях си звездни нощи като тази, с тропически вятър, шумолящ сред листата, само че много отдавна, когато Виетнам беше бил война, а не страна. Имаше и други нощи без вятър, когато растенията шумоляха и чувахме почукването на бамбуковите пръчки, с което те си сигнализираха. Дървесните жаби преставаха да квакат, дори насекомите млъкваха и нощните птици отлитаха. Чакахме в гробната тишина, даже не дишахме, но сърцата ни кънтяха толкова високо, че сякаш всички можеха да ги чуят. Почукването на бамбук се приближаваше и растенията се поклащаха в безветрената нощ.
Отворих очи. Сюзан бе оставила половин бира и аз отпих от бутилката, за да навлажня пресъхналото си гърло.
Дълбоко си поех дъх и войната изчезна. Осъзнах, че е нетърпение очаквам утрешния ден.
Върнах се в стаята си с вестника в ръка. Нямаше никакви съобщения и камериерката беше преместила преспапието на бюрото.