— На всички ли ще останем?
Тя не ми обърна внимание. Влязохме в нартекса и Сюзан пак поговори с няколко души и ме запозна с някои от тях. Една от жените ме изгледа и попита Сюзан как е Бил. Винаги се намира по някой такъв.
Влязохме в това грамадно готическо чудовище, което спокойно можеше да е и във Франция, ако не бе украсено с цветя и кумкуатови дървета за Тет. Спомних си, че тук дори католиците празнуват местната Нова година.
Докато зяпах сводестия таван, Сюзан попита:
— Да не те е страх, че може да се срути отгоре ти?
— Казах ти, че ми трябва каска.
Закрачихме по централната пътека. Тук беше прохладно и сумрачно. Приблизително половината от местата бяха заети. Седнахме на една от предните пейки.
— Има вероятност да се появи Бил — предупреди ме Сюзан. — Снощи му споменах за теб.
— Той зарадва ли се, че се прибираш след полунощ?
— Бил не е ревнив и няма основание за ревност. — И прибави: — Ако ти се стори малко недружелюбен, той просто си е такъв.
— Ясно. Виж, защо след месата не се върна в хотела?
— Шшт. Започва.
Органът затръби и процесията пое по пътеката. Свещеникът и всички останали бяха виетнамци, освен мъжа на кръста, който беше евреин. Всичко това е поразително, ако се замисли човек.
Както и да е, месата започна и английският на отец Туан всъщност беше някакъв друг език. Струва ми се, че повече щях да разбера френската меса. Химните също бяха на английски и установих, че Сюзан има много приятен глас. Аз пеех фалшиво, макар че когато съм пиян, мога да изкарам „Ирландска роза“.
Проповедта се отнасяше за плътските грехове и многобройните съблазни на града. После идваше нещо за душите на бедните момичета, които продават телата си, и така нататък. Свещеникът посочи, че без грешници няма да има грях — опиум, проституция, хазарт, порнография и салони за масаж.
Имах усещането, че гледа мен. Започнах да се чувствам като герой от роман на Греъм Грийн, потящ се в някакъв забравен от Бога тропически климат, измъчван от католически угризения заради някакъв сексуален грях, който накрая не се оказва нищо сериозно.
Така или иначе, месата продължи час и пет минути, въпреки че времетраенето й нямаше нищо общо с мен.
Органът пак протръби и процесията отново пое. Последвах я по централната пътека и изгубих Сюзан в множеството.
Застанах на площада до мотопеда. Всъщност се радвах, че съм дошъл на черква.
Видях Сюзан до стълбището — разговаряше с отец Туан и други богомолци.
Може пък да има нещо вярно в тая работа с природата на чужденеца. Искам да кажа, голяма работа, ако си чужденец в Лондон, Париж или Рим. Трябва да избереш някакво адски скапано място като това тук, където си петнайсет сантиметра по-висок и десет тона по-светъл от другите и където изпъкваш като подут палец. И толкова по-добре, ако тоя палец е пред очите на местните власти. И всички други бледокожи кръглооки са ти приятели, събирате се на коктейли и се жалвате едни на други от страната. Хората в родината те смятат за безчувствен и скришом ти завиждат, а ти честваш американските празници, които у дома са просто тридневен уикенд и разпродажба в универсалния магазин. Даже за разнообразие гласуващ в консулството или посолството.
Разбира се, има и друг тип чужденци, хора, които мразят родината си или бягат от нещо. Или от самите себе си.
Според собственото й признание, Сюзан спадаше към категорията на чужденците, смятащи, че е върхът да си американец на място, където изпъкваш, където семейството и близките ти трябва да използват друг и всъщност неизвестен стандарт, за да преценяват успеха и живота ти.
Добре де, не исках да съм прекалено циничен и аналитичен, още повече че тя ми харесваше и бе наясно със себе си.
Сюзан тръгна към мен. Придружаваше я мъж на нейната възраст — носеше леко тропическо спортно сако и не изглеждаше зле, висок и много слаб, с пясъчноруса коса. Приличаше на принстънски възпитаник, така че трябваше да е Бил.
— Пол, това е моят приятел Бил Станли — представи го тя. — Бил, това е Пол Бренър.
Ръкувахме се, но нито един от двама ни не поздрави гласно. Сюзан пое топката и се обърна към него:
— Пол е бил тук през шейсет и осма и… кога?
— Седемдесет и втора.
— Да. Тогава сигурно е било съвсем различно.
— Наистина.
— Тъкмо разказвах на Бил, че си имал проблеми на летището.
Не отговорих.