Както и да е, смъкнах крака от бюрото и метнах един имейл на Карл: „Ще те чакам там“. Подписах се с „Пол Бренър, ВМС“, което в този случай не означаваше „Виетнам, младши сержант“, а както знаехме двамата с Карл — „върви на майната си“.
2.
Минаваше три часът и аз бях във вашингтонския Национален парк, правоъгълен участък трева и дървета, който започва на изток от Капитолия и стига на запад до паметника на Линкълн, разстояние от малко над три километра.
Паркът е приятно място да потича човек и има хубава гледка, затова вместо да ходя в града, само за да се видя с Карл Хелман, аз бях по анцуг и маратонки с плетена шапка, нахлупена над ушите.
Започнах кроса около басейна на Капитолия и разчетох крачката си така, че да стигна при Стената в уреченото време: четири часа мое време и 16:00 по часовника на Карл.
Тичах в южната част на Парка, покрай Националния музей на авиацията и космонавтиката, Смитсъновия институт и другите музеи между тях.
Както вече споменах, официално това е парк, но в същото време е и място, където всеки иска да издигне нещо важно — паметници, музеи, мемориали и статуи, и ако тази мраморна мания продължи, някой ден Паркът ще заприлича на римския форум, натъпкан до пръсване с храмове на какво ли не. Не че критикарствам — важните хора и събития имат нужда от мемориали и паметници. И аз си имам мемориал: Стената. При това много хубав мемориал, защото на него не е изписано моето име.
Слънцето се спускаше ниско, сенките се издължаваха, цареше пълна неподвижност и тишина, освен скърцането на снега под краката ми.
Погледнах си часовника и видях, че до уречения час остават десет минути. Подобно на мнозина от неговата етническа група, хер Хелман е фанатично точен. Искам да кажа, не обичам обобщенията на север относно раси, религии и прочее, обаче ирландците и немците не се отличават с обща представа за време.
Ускорих крачка и се запътих на север покрай басейна. Задникът ми започваше да се влачи и дробовете ми пареха от студения въздух.
Когато прекосих Конститюшън Гардънс, пред погледа ми се появи Мемориалът на жените във Виетнам: три медицински сестри в маскировъчни униформи край ранен мъж, когото все още не виждах.
На стотина метра по-нататък се издигаше статуята на трима войници — трима бронзови мъже в маскировъчни униформи край бойно знаме.
Зад двете бронзови композиции се намираше самата черна стена — ясно изпъкваше на белия фон на снега.
Мемориалът може би е най-посещаваният паметник във Вашингтон, но в този студен почивен ден нямаше много хора. Когато се приближих, изпитах усещането, че вцепенено вперилите погледи в Стената посетители са хората, които трябва да са там.
Сред тях се отличаваше самотен мъж — полковник Карл Хелман — носеше цивилно палто и борсалино и разбира се, си гледаше часовника, като сигурно си мърмореше на леко заваления си английски: „Къде ли се губи тоя?“
Забавих крачка, за да не разтревожа бившия си шеф с вида на моя милост, затичан с все сили към него, и когато излязох на алеята, минаваща успоредно на Стената, на двайсетина метра от хер Хелман, някъде удари черковна камбана, после повтори и потрети. Окончателно преминах в нормален ход и се приближих иззад Карл Густав Хелман тъкмо когато камбаната удряше четири часа.
Той усети присъствието ми или може би видя отражението ми на черната стена и без да се обръща, каза:
— Здравей, Пол.
Изглеждаше доволен, че ме вижда — или че ме усеща, — макар че не личеше да е развълнуван. Ако не друго, поне идвах навреме, а това винаги му оправя настроението.
Не отговорих на поздрава и двамата застанахме един до друг, вперили поглед в Стената. Всъщност ми се искаше да успокоя дишането си ходешком, но останах на място. От ноздрите ми струяла облаци пара като от муцуната на кон и потта по лицето ми започваше да студенее.
Та двамата стояхме там и мълчаливо отново се опознавахме след половингодишна раздяла, като кучета, които се душат, за да определят кое е по-силно.
Забелязах, че сме застанали пред участък от Стената, който носеше надписа „1968“. Той беше най-големият, нещастната година с най-много американски жертви: офанзивата „Тет“, обсадата на Ке Сан, битката в долината А Шау и други не толкова известни, но не по-малко ужасяващи сблъсъци. Също като мен, Карл Хелман бе воювал там през 1968-а и лично познаваше някои от тези места и събития.