— Ако дойда във Вашингтон, ще ми дължиш една обиколка.
— Дадено…
Продължихме през градината. Въздухът ухаеше на цветя — през януари те са разкошни. Спряхме на един павилион и си купихме половинлитрови бутилки вода. Отворихме ги в движение.
— Как реагираха родителите ти, когато ти гостуваха пръв път? — попитах аз.
— Бяха ужасени. Настояваха да си събера багажа и веднага да си замина. — Тя се засмя и прибави: — Не можеха да си представят глезеното си момиченце да живее в страна от Третия свят. Бяха страшно потиснати от проститутките, комунистите, просяците, храната, зноя, болестите, от това, че пуша и че ходя в католическа черква — от какво ли не, бяха тотално разстроени. — Сюзан пак се засмя.
— Разхожда ли ги с мотопеда си?
— Божичко, не. Та те не искаха да се качат даже на циклос. Движехме се с таксита. — После прибави: — Брат ми и сестра ми веднъж дойдоха сами и им хареса. Една нощ брат ми изчезна и се прибра усмихнат.
— Убеден съм, че е бил на куклен театър. На колко години е?
— Тогава беше в колежа.
— С какво се занимават родителите ти?
— Баща ми е хирург, а майка ми — гимназиална учителка. Идеално, нали?
— Моят баща беше монтьор, а майка ми — домакиня. Израснах в южен Бостън.
Тя не отговори, обаче явно си го отбеляза.
Изглежда, се насочваше към конкретна цел. Вървяхме по алея, която водеше през цъфтящи храсти. Пред нас имаше затревен склон. Сюзан се спусна до средата му и седна. Събу си обувките и чорапите и размърда пръстите на краката си, после разкопча горните копчета на копринената си риза.
Седнах на няколко крачки от нея.
Тя си свали банана и запали цигара.
Извадих мобилния телефон от джоба си.
— Може би трябва да се обадя в хотела.
Сюзан взе мобифона и го прибра в банана.
— Не бързай. Аз ще се обадя по-късно. По-отзивчиви са, когато им говориш на виетнамски.
Тя допуши цигарата си, нави ръкави, отпусна се по гръб на тревата и затвори очи.
— Ох, върхът е. Съблечи си ризата и се попечи на слънце.
Послушах я и легнах до нея, само че не много близо. Пъхнах ризата и празната бутилка под главата си.
Слънцето приятно грееше кожата ми, вече подухваше и ветрец.
— Много си бял — отбеляза Сюзан.
— Просто идвам от място, където е зима.
— Липсва ми зимата. Липсва ми есента в Бъркшир.
Известно време не говорихме за нищо съществено, после й казах:
— Може да не е моя работа, но се чувствам малко виновен, ако с Бил сте се скарали, че прекарваш неделята с мен. — Изобщо не изпитвах угризения, обаче исках да видя как ще реагира.
Тя не отговори веднага; явно обмисляше думите си.
— Обясних му, че в понеделник сутрин заминаваш на север и имаш нужда от съвет — че това се включва в глупавата услуга, за която той сам ме помоли — накрая каза Сюзан. — Искаше да дойде с мен. Отрязах го.
— Защо?
— Тук три е нещастно число и трима души заедно носят нещастие.
— Мислех, че във Виетнам три е щастливо число — възразих аз. — Нали се сещаш — Ба Ба Ба, щастливата бира.
Сюзан помълча за миг, после отвърна:
— Може да съм сгрешила. — И се засмя, но не отговори на въпроса ми.
Стана горещо и започнах да се потя, обаче Сюзан изглеждаше хладна като нар.
— Ами тогава давай със съветите — предложих аз.
— За къде заминаваш от Сайгон?
— Не съм сигурен.
— Тогава как да те съветвам? И защо не знаеш за къде заминаваш?
— Просто трябва да попътувам, може би по някои от местата, където съм се сражавал, и след около седмица имам друга среща.
— Къде?
— Не мога да ти кажа.
— Не ми помагаш.
— Само ми обрисувай общите особености на транспорта и комуникациите, как работят хотелите, обичаите, валутата и така нататък.
— Добре. Сега е Тет, както ти е известно, и до другата седмица е трудно да си осигуриш транспорт. От Нова година нататък почти всичко ще е затворено — влаковете не работят цели четири дни. Пътищата, самолетите и автобусите са празни, защото всички си стоят вкъщи, ядат и спят. След девет месеца ще има бум на раждаемостта, но това не те интересува.
— И повечето хора са в родните си градове и села, нали?
— Да. Деветдесет процента от населението се прибира у дома. Големите градове, които са пълни с народ, прииждащ от провинцията, опустяват — а селяните се радват на гости в малките си колиби цяла седмица.