— Няма какво да знае. Благодаря ти за загрижеността, обаче това не е твой проблем.
— Естествено, че е. Ти си от Масачузетс. Освен това ми харесваш.
— Виж, и ти ми харесваш. Точно затова искам да стоиш настрани.
— Както кажеш. — Сюзан се метна на мотора и аз се настаних зад нея. Имаше много повече място и бе много по-удобно, отколкото на мотопеда. Нейната седалка имаше дръжка, за която можех да се хвана. Тя запали и двигателят изрева.
Излязохме от паркинга, поехме на юг, прекосихме друго мостче и напуснахме острова. Отляво видях река Сайгон — по нея в този неделен следобед плаваха туристически корабчета.
Сюзан спря на банкета и се обърна към мен.
— Ако смятат, че замисляш нещо, няма да те експулсират. Ще те следят.
Не отговорих.
— Ако те арестуват, ще изберат някое градче, където могат да правят с теб каквото поискат. Затова е по-добре да не си сам.
— Няма ли да арестуват и теб?
— Аз съм важен член на американската бизнес общност и ако ме арестуват безпричинно, ще се вдигне голям шум.
— Е, ако ми потрябва бавачка, ще те осведомя.
— Труден клиент сте, господин Бренър.
— Попадал съм и в по-кофти ситуации.
— Още не знаеш каква ще е тази.
Тя настъпи газта и отново се понесохме по пътя.
12.
Продължихме на запад през разнообразен терен: оризища, нови индустриални райони, първобитни села и високи жилищни блокове. След двайсет минути бяхме оставили града зад себе си. В неделя следобед нямаше много автомобили, за сметка на волските каруци, велосипедите и пешеходците, между които Сюзан слаломираше, без да намалява скоростта, и почти постоянно надуваше клаксона.
Скоро изчезнаха и оризищата, за да направят място на хълмове със зеленчукови градини, пасища и горички.
От време на време минавахме покрай езерца, в които разпознавах кратери от бомби. От въздуха водата се виждаше в три цвята: прозрачно синя, мътнокафява или червена. Последната говореше за пряко попадение върху бункер с много хора. Човешка супа, така им викахме.
— Красиво е, нали? — надвика рева на мотора Сюзан.
Не отговорих.
Подминахме четири разбити американски танка М-48 с избледнели обозначения на някогашната южновиетнамска армия и предположих, че са били унищожени през април 1975-а, когато северновиетнамците бяха настъпвали за последната битка за Сайгон. За щастие тя не се бе състояла.
След поредния завой пред нас изникна огромно гробище.
— Спри — казах на Сюзан.
Тя отби и слязохме. Влязох през един отвор в ниската стена и застанах сред хилядите покрити с лишеи каменни плочи. До някои от тях бяха забити червени знамена с жълта звезда в средата. Върху всяка плоча имаше керамична паница с ароматични пръчици, някои димяха.
Към нас се приближи един старец и Сюзан го заговори. После се обърна към мен.
— Тук са погребани главно местни партизани от Виетконг и техните семейства. Онази част от гробището е за северновиетнамците, загинали за свободата на Юга. Или поне той използва този израз. Предполагам, че ти ги наричаш „нашественици“.
— Попитай го дали наблизо има южновиетнамско военно гробище.
Тя отново поговори със стареца.
— Такива гробища били забранени. Северновиетнамците изровили с булдозери всички южновиетнамски военни гробища. Това го натъжавало и разгневявало, защото не можел да почете гроба на загиналия си син, който служел в южновиетнамската армия. Другият му син бил партизанин и го погребали тук.
Замислих се за това и за нашите гробища от Гражданската война, в които бяха погребани бойци от Севера и Юга. Ала тук сякаш беше изличена цялата памет на победената нация или пък тънеше в безчестие, като ръждясалите танкове, оставени за спомен от комунистическата победа.
До стената седеше старица — продаваше ароматични пръчици. Дадох й един долар и взех една, отидох при най-близкия гроб и прочетох надписа: „Хоанг Ван Нгок, трунг-юй, 1949-1975“. Бяхме родени в една и съща година, но слава Богу, приликата стигаше само до тук. Сюзан застана до мен и запали пръчицата със запалката си. Във въздуха се издигна дим и аромат на тамян.
Не обичам да се моля, освен когато стрелят по мен, обаче оставих пръчицата в паницата, като си мислех за тристате хиляди северновиетнамци, които нямаха надгробни плочи, за нашите изчезнали две хиляди и за стотиците хиляди южновиетнамски войници, които лежаха под земята в изринати с булдозери гробища. Замислих се за Стената, за това как с Карл стояхме там, после за Тран Ван Вин.