Нещо в мен настояваше, че не е възможно Тран Ван Вин да е жив, и в същото време бях убеден в обратното. Убедеността ми отчасти се основаваше на собственото ми самолюбие — Пол Бренър не бе изминал целия този път само за да открие един мъртвец. Друга причина беше почти чудотворното стечение на обстоятелствата, което ме бе довело тук и което като рационален човек, ми се щеше да отхвърля, но не можех. И накрая идваше подозрението, че Карл и неговите приятели знаят нещо, което не ми е известно.
Извърнах се от гроба и двамата със Сюзан се запътихме към мотора.
Продължихме. Спомнях си този район на запад от Сайгон, защото няколко пъти бях минавал от тук с конвои до Тай Нин на камбоджанската граница. По онова време селското население живееше главно в стратегически села, което означаваше охранявани лагери, а останалите бяха партизани, които живееха в тунелите в Ку Чи. После бяха почасовите партизани, които денем бяха за сайгонското правителство, вечеряха със семейството си и отиваха на нощна смяна с АК-47.
През войната районът между камбоджанската граница и предградията на Сайгон бе изключително оспорван и някъде бях чел, че бил най-тежко бомбардираната и обстрелвана земя във военната история. От гледна точка на моите впечатления, това спокойно можеше и да е вярно.
Спомнях си и обезлистяването с ейджънт ориндж и как когато всички растения покафявяваха и умираха, американските бомбардировачи хвърляха напалм и запалваха пожари. Гъстите облаци дим се кълбяха дни наред, докато не завалеше дъжд и не покриеше всичко с мокри сажди.
Виждах, че растителната покривка се е възстановила, ала не изглеждаше както трябва — изглеждаше хилава и рядка, несъмнено резултат на остатъчните химикали в почвата.
Моторът вдигаше много повече шум от американските и японските машини, затова почти не разговаряхме.
Бяхме на пътя от около час и се движехме на северозапад към Ку Чи и Тай Нин, накъдето отиваше шосе 22. Странно, все още се губех в северна Вирджиния, обаче познавах този път. Явно някога беше бил важен за мен.
Влязохме в Ку Чи. Спомнях си го като яко укрепено провинциално селище, но сега той се бе превърнал в оживен град с нови постройки, павирани улици и заведения за караоке. Човек трудно можеше да си представи тежките боеве, които в продължение на трийсет години се бяха водили в и около него, от войната във Френски Индокитай през 1946-а до края на Американската война.
Навсякъде се вееха червени знамена и в средата на едно кръгово кръстовище имаше северновиетнамски танк върху бетонна платформа, заобиколен със знамена и цветя.
Сюзан зави по главната улица, после отби и спря. Слязохме и аз заключих мотора за една стойка, докато Сюзан вадеше фотоапарата си.
Изтупахме червения прах от дрехите си и тя ме попита:
— Идвал ли си тук?
— Неведнъж. На път за Тай Нин.
— Наистина ли? Какво си правил в Тай Нин?
— Нищо. Придружавах конвои. От Биен Хоа до Ку Чи и Тай Нин, после обратно, преди да се стъмни.
— Поразително.
Не бях съвсем сигурен какво е поразително и не попитах. Задникът ми беше натъртен, краката ме боляха и имах прах във всичките си телесни отверстия.
Разходихме се по главната улица и с изненада видях групи американци.
— Тези хора да не са се изгубили? — попитах Сюзан.
— Американците ли имаш предвид? Идват, за да разгледат прословутите тунели. Това е голяма туристическа атракция.
— Майтапиш ли се?
— Не. Искаш ли да ги видиш?
— Искам да видя една ледена бира.
Влязохме в първото отворено кафене и седнахме на ниска масичка.
Незабавно се приближи едно момче и Сюзан поръча две бири, които се появиха след секунди, само че без чаши. Покрити с прах, ние надигнахме бирите — бутилките бяха без етикети. Тя запали цигара.
Слънцето се бе спуснало под тентата на кафенето. Беше горещо.
— Забравих колко е топло тук през февруари — отбелязах аз.
— На север е по-хладно. Времето се променя още щом минеш Облачния проход. Сега там е дъждовният сезон.
— Спомням си го от шейсет и осма.
Сюзан зарея поглед някъде, после каза, сякаш на себе си:
— Толкова много години след последния изстрел войната продължава да е надвиснала над тази страна… например онзи мъж оттатък улицата.
Погледнах натам и видях еднокрак старец, който ходеше с патерици. Липсваше и част от едната му ръка.