— И онези танкове край пътя — продължи тя, — тунелите в Ку Чи, безбройните военни гробища, паметниците по бойните полета и военните музеи във всеки град, младежите без родители… Когато дойдох тук, почти не обръщах внимание на всичко това, но не можеш вечно да го пренебрегваш. То е навсякъде и аз не виждам дори само половината.
Не отговорих.
— Това е част и от икономиката, основната причина за туризма в страната. Младите чужденци се забавляват с цялата тази носталгия по войната — нали разбираш, ветераните, които се завръщат, за да видят това или онова. Те… Ние го наричаме „екскурзия в Света на Виетконг“. Всъщност е ужасно. Безсърдечно. Сигурно си ядосан.
Не отговорих.
— Ароматичната пръчица… беше много мило от твоя страна.
За пореден път не й отговорих и известно време поседяхме в мълчание.
— Много странно е да съм пак тук… — накрая казах аз. — Виждам нещо, което ти не виждаш… спомням си неща, които ти никога не си преживявала… и не искам да ти изглеждам особен… но от време навреме…
— Няма нищо. Наистина. Просто ми се ще да говореше за това.
— Едва ли мога да изразя с думи как се чувствам.
— Искаш ли да се прибираме в Сайгон?
— Не. Тук ми харесва. Сигурно е заради компанията.
— Сигурно. Определено не е заради жегата и праха.
— Или заради твоето каране.
Сюзан повика момчето, даде му един долар, поръча му нещо и то изтича на улицата. След няколко минути се върна със слънчеви очила и пачка донги, които тя му каза да задържи. После разтвори очилата и ми ги сложи.
— Ето, така приличаш на Денис Хопър в „Спокойният ездач“.
Усмихнах се.
Сюзан вдигна фотоапарата.
— Придай си суров вид.
— Аз съм си суров.
Тя натисна бутона.
После даде апарата на момчето, придърпа стола си до моя и преметна ръка през раменете ми. Хлапето ни снима, както бяхме наклонили глави един към друг и се чукахме с бирите.
— Направи още няколко за Бил — предложих аз.
Сюзан си взе фотоапарата от виетнамчето и попита:
— Може ли да ти ги пратя вкъщи, или това ще предизвика проблеми?
Прочетох истинския подтекст на въпроса й.
— Живея сам.
— И аз.
Използвахме единичната тоалетна в дъното и измихме праха от пътя. Сюзан даде на собственика един долар за бирите и му честити Новата година. Излязохме на улицата и тръгнахме към мотора.
— Обичаш ли да караш? — попита ме тя.
— Естествено.
Тя провеси фотоапарата през рамо, даде ми ключовете и се метнахме на седалката. Запалих двигателя и Сюзан ми изнесе кратък урок по шофиране на руски „Урал“.
— Скоростите малко заяждат, предните спирачки са меки, задните държат. Ускорението може да е по-бързо, отколкото си свикнал, и предницата малко се приповдига. Иначе е мотор мечта.
— Ясно. Дръж се. — И полетях прекалено бързо по главната улица. Подминах две ченгета на велосипеди, които ми изкрещяха нещо. — Да спра ли искаха?
— Не. Пожелаха ти приятен ден. Продължавай.
След десет минути бяхме далече от Ку Чи и започвах да свиквам с мотора, обаче имах проблеми със задръстванията по тесния път.
— Натискай клаксона. Трябва да предупреждаваш хората. Затова са го сложили.
Натиснах бутона и надух клаксона, докато се провирах между колела, пешеходци, мотопеди, свине и волски каруци.
Сюзан се наведе напред, прегърна ме с дясната си ръка през кръста и постави лявата си длан на рамото ми.
— Страхотно се справяш.
— Те не смятат така.
С нейните упътвания след няколко минути се движехме по тесен, почти непавиран път.
— Къде отиваме? — попитах я.
— Тунелите са право пред нас.
След още няколко километра видях равен открит район, където бяха спрели пет-шест автобуса.
— Спри на ей онзи паркинг — каза Сюзан.
Спрях под мижавата сянка на няколко хилави дръвчета.
— Намираме се при един от входовете на тунелите — поясни тя.
— Това част от Света на Виетконг ли е?
— Това е сърцето на Света на Виетконг. Над двеста километра подземни тунели, един от които стига чак до Сайгон.
— Влизала ли си в него?
— Идвала съм тук, но никога не съм влизала в тунелите. Никой не иска да дойде с мен. Но реших, че ти няма да откажеш.
Прозвуча ми като предизвикателство към мъжествеността ми и казах:
— Обожавам тунелите.