— О-о, Гено! Влизай де, влизай! Де по туй време?…
Човекът не отговаря, прекрачва прага и сяда при Паскала, като слага торбичката до нозете си. Куртката му е разкопчана поради жегата, лицето му е малко, смръщено и изгоряло, прилично на мушмула. Паскал отново повтаря въпроса. Сетне съзира черната лента:
— Ай, завалията!… За кого е това?… Човекът отговаря неохотно, без да се обръща:
— Жената се помина. Една неделя стана…
— Бре-е!… Ами че как така?… Тя, май, ти беше втора?
— Втора. Няма две години, откак се водим… Пък дечурлигата хептен ситни, най-малкото осем месеца… Отивам на село, имам сестра вдовица. Да ще да дойде за някой ден да гледа къщата…
— Бре-ей!… Тю!… И ти си без късмет, човече!… С първата — тъй, сега и с тази… Тю-ю! Тошо, я дай две шишенца от бай Гена за бог да прости!
Сега вятърът фучи по-силно, нашироко, без да се къса на отделни вихрушки. Едрият дъжд зачестява и чука като камъни по керемидите. В това време до агенцията претрополява и спира каруца. Владко наднича от вратата. От каруцата бързо слиза мъж и жена, свалят багаж, влизат в агенцията, бавят се малко и след това притичват до кръчмата.
Бурята почва да вилнее. Небе, земя, село, дървета — всичко се е сляло в тъмен въртоп, който бучи, плющи и реве на различни гласове. Сивата мрачина, потопила целия свят, се раздира непрекъснато от мълнии и става още по-зловеща от това, че никакъв гръм не трясва след внезапните блясъци. Навярно някъде далеч беснее още по-силна буря, дето небето се къса от светкавици, а земята, продънена, кънти като в първия ден на хаоса. От време на време в бързите мигновения на неочаквана тишина се чува как скърцат, стенат и шумят брястовете, като че цяла огромна гора се превива и бучи страховито. Всичко се е притаило — и вън, и тук, в кръчмата, дето сякаш са останали единствените живи хора в света. Ала постепенно вятърът почва да отслабва, затихва, отминава другаде и изведнъж руква пороен дъжд. Той пада на гъсти, отвесни, дебели жици, които се забиват яростно в земята, с равен плясък на огромна, стичаща се вода. Мрачината слабо просветва и мълчаливите мълнии лъкатят вече само в края на хоризонта.
В кръчмата е пълно, задушно и мирише на мокра вълна. Отвън неколцина селяни, застигнати от дъжда, стоят под стряхата. Други са се настанили вътре по масите или чакат до вратата. В ъгъла Паскал и кантонерът се черпят и разговарят вече оживено. Помещението е общо: „кръчма-ресторант“. Три-четири маси с покривки и върху тях чашки с натопена латинка сочат отделението на Владко. Там, с преметнати крака, оголени до коленете, седи началничката, отпуснала на стола огромното си тяло, с огледалце в ръка, и черви устните си. Главата и потреперва, като че тя води мълчалив разговор със себе си. Детето се върти наоколо, къса листчетата на едно цветче и си тананика тихичко.
На съседната маса седят новодошлите от каруцата. Мъжът е сложил до себе си дървено сандъче, боядисано в черно. Жената носи свитък големи цветни хартии. Тя е слабичка, крехка, почти момиче, облечена в тъмна рокля с къси ръкави. Тънките й ръце, както и лицето, нежни и бледи, са опрашени, не съвсем чисти, като че тя отдавна е изоставила всяка грижа за себе си. Проста шарена кърпа, вързана под брадичката, прибира русите й коси, опънати назад. Мъжът е гологлав, силно мургав, с открита шия и черни къдрави коси. Очите му са толкова черни, че дори бялото е синкаво, и остро лъщят. Тънки мустачки се спускат надолу, скриват ъглите на устните и придават на лицето му израз на нещо източно. Те поръчват шише сода и мълчат. По детския образ на жената със светли, празни очи е изписана умора и някакво враждебно равнодушие. Тя седи облегната на стола си, гърбом към вратата, не гледа никого и не чува нищо. След малко мъжът става, развива от свитъка голям жълт афиш, окачва го на един гвоздей до прозореца и пак мълчаливо сяда.
Дъждът шуми вече по-спокойно, насреща площадът почва да се съзира, заприличал на блато, чувствува се, че вън небето е станало по-светло. Край стената пробягват селяни с обърнати наопаки кожуси.
Изправен срещу провесения афиш, Владко внимателно чете и лицето му от миг на миг все повече се озарява от широка, развълнувана усмивка. Афишът съобщава за предстоящата в близкия град „единствена демонстрация на д-р Хинду, магистър на тайните науки, първия българин-факир, живял 12 години в Индия, спиритист, змиеукротител на гърмящата змия — конструктор, окултист — и на Мис Кет, медиум-феномен, прекарала две седмици в гробницата на египетските фараони…“ Обещават се още ред чудесни неща: четене на мисли, хипнотизиране на публиката и пр.
В последната минута Владко е при масата на двамата. Той се кланя усмихнат, трогателно внимателен и услужлив, представя се и в две думи разказва своята история. Нарича се скромно „артист в оставка“, иска да ги черпи, той е домакин тука, те — негови гости, не бива да се стесняват.