Мъжът отговаря накъсо и беззвучно, почти без да отваря устата си, само очите му блясват набързо с любопитен израз. Сега домакинът узнава, че двойката е само пътьом тука — чакат автобуса за града. Там вече имат ангажиран салон за утре вечер. Пристигат от съседното село, дето преди два дни е имало голям местен събор.
— Ами мис Кет няма ли да хапне? Вместо нея се обажда мъжът:
— Тя се храни само веднъж на ден.
— А! Затова е така… нежничка! — с възторжено умиление казва Владко и погледът му не се откъсва от сивосините отсъствуващи очи и от тия восъчни пръсти, които оправят уморено забрадката.
— Чакайте!… Кого ми напомня?… Кого ми напомня?… — свива очи момъкът и сипкавият глас мелодично се проточва: — Ах, да! Чакайте!… Сетих се! Да! Познавате ли, колега, Вертински?… Романсите на Вертински, нали си спомняте?
Той гледа възбудено двамата и продължава:
— „Модел из Пакена“… После… как беше?… „У бога на бал“… — Той затананиква една фраза.
Магистърът на тайните науки дъвче къс месо и само кима с глава, налива чаша и се чуква с домакина.
Владко е пламнал цял и не спира:
— Преди години в „Алхамбра“, в Цариград, той гастролираше заедно с нас… Аз бях малък още — но няма да го забравя, докато съм жив!… Думи нямам! Та ето, госпожица Кет досъщ прилича на него, като че му е сестра!
И той гледа отново с влюбени очи момичето.
— Тя ми е жена — обажда се невъзмутимо мъжът. — Мис Кет е псевдоним.
Началничката отдавна е вече в тревога от неочакваното оживление на Владко. Тя става, отива до вратата, връща се, после примъква един стол към масата на новодошлите и се вмесва в разговора.
Владко не я запознава, хвърля през рамото си едно: „Моля ти се, мадамчик, не прекъсвай доктора!“ — и се обръща, без да се занимава повече с нея. Жената седи известно време, разтърсва рамене, после става, като стрелва със зъл поглед цялата маса. Тя сяда в ъгъла при Паскал, обляга на ръка треперещата си глава и хапе устни.
Тук беседата вече е много сърдечна, шишенцата с ракия тракат, вдовецът шумно въздиша, а Паскал го утешава:
— Хай, бог да прости умрелите, Гено, на живите — живот и здраве. Пък ти не се предавай толкоз!… Имаш право на още едно венчило! Че… то да не дава господ, ама и четвърти път може, щом дядо владика позволи!… Ти да си жив!…
Между това дъждът вече е престанал, небето се е разкъсало, виждат се тежки облаци, които бързат към изток. Хората излизат навън и се пръскат. В кръчмата става весело и по-тихо. По площада, залят с тиня, измокрено дете кара две говеда. Стените на кметството са станали кафяви от дъжда. В брястовете се чува усилен цвъртеж на птичета. Хладина, мирис на влага и на кал влиза в кръчмата.
Сега гостът е вече приказлив, гледа дълго Владко със своите остри, смущаващи очи и въздъхва насмешливо:
— Е-ех, мистер Владимир…
Момъкът се усмихва стеснено.
— … И вие ли се случихте къдрокос?… Нещастни хора сме ние, хората с къдрави коси!…
Владко все още недоумява.
— Ка̀рмата на къдрокосите е такава!… — отсича другият, примижава и млъква.
Владко поглежда набързо младата жена, иска да каже нещо, но се спира. После се навежда тайнствено към мъжа, посочва с очи черното сандъче и шепне:
— Спи ли?…
Другият не разбира.
— Гърмящата! Нали е вътре?…
Мъжът кима мълчаливо, после се обръща към младата жена и казва нещо на неизвестен език. Тя трепва като пробудена, оправя коси, взема свитъка с афишите. Готвят се да стават.
Владко гледа ту единия, ту другия. В очите му трепти някаква молба, някакво решение, което не смее да изрече. Най-сетне той обръща лице към мъжа и със засъхнал глас казва:
— Вижте какво, колега. Не искате ли да наредим един спектакъл тука? За другата събота. А? Аз ще ви стана импресарио… — усмихва се умолително той — безплатен!… Ще уредя всичко: салона на училището, общинския барабан, всичко! За нищо грижа няма да имате! А за храна и квартира — ще бъдете мои гости. А?…
Мъжът го гледа учуден, ала момъкът не му дава да отговори веднага.
— Селото е голямо, на кръстопът… Вярно, че не е сезон, но все ще съберем стотина души, че и повече даже. А на мене, ако позволите, ще ви бъда конферансие, ще ви представя на публиката и между вашите продукции — ще взема един номер. Само едничък!… С мундхармоника!
Той отново умолително се усмихва:
— Едно време, в триото, чудесно свирех. Пеех куплети, а рефрена — с хармоника… Сега остана само рефрена!…