Замълчава и добавя тихо:
— Четири години не съм излизал на сцена! Думи нямам!… Но вие не се страхувайте, няма да ви засрамя!… А? Кажете?
Мъжът сбърчва вежди, мълчи, после поглежда дълго към младата жена, пак мълчи и най-сетне разрешава:
— Може.
Владко цял подскача:
— Ах! Браво! Чудесно! Благодаря, благодаря ви от душа и сърце!…
Той стиска ръцете им, усмян до уши, забравен от радост.
— Вие за нищо няма да се грижите! Оставете ми само един афиш и в петък ви чакам! Нали? Ах, благодаря, благодаря.
Отвън се чува тръбата на автобуса. Кантонерът мята торбичката през рамо, разплаща се и излиза заедно с Паскал. Другите също се прибират и тръгват за агенцията.
Небето се е изчистило съвсем — гъстосиньо и бездънно. Само на изток пласт тъмни облаци натиска хоризонта. Въздухът е бистър, влажно ведър, напоен с мирис на зеленина. Засмяно и като изкъпано слънцето, готово да залезе, грее мократа земя и дървесата, от които се ронят капки. Многобройни шумове и звуци изпълват пространството, целият невидим живот, притихнал за един час, бърза сега да заяви за съществуванието си.
При автобуса пътниците се суетят, вземат билети, товарят багаж, нагласяват се. Владко помага на своите нови приятели, подава куфари, шепне на шофьора да им даде хубави места. Най-после всички се натъкмяват, клаксонът реве дълго и колата потегля тежко с хъркане и гърмол.
— На добър час! Довиждане! А биенто̀! — маха с ръка Владко — До петък!… — изтичва той след автобуса, повтаря: — Петък!… — Отново маха с ръка усмихнат, докато колата се скрива зад ъгъла.
Сега изведнъж всичко се променя. Става тихо, обширно и празно. В двора зад кръчмата грухти свиня, селската камбана бавно бие за вечерня. Слънцето залязва. Една златиста неподвижност пронизва нещата.
Момъкът дълго стои облегнат на вратата, с унесено лице. Сетне изведнъж се врътва, затропва със своите високи сандали към вътрешната стая и скоро излиза с малка устна хармоничка в ръка. Сяда на масата, дето бяха гостите, хваща с две ръце малкия инструмент и леко го плъзва по устните си. Затваря очи и веднага една тиха, гъвкаво страстна екзотична мелодия заплаква в потъмнялата кръчма.
Вън под брястовете сядат двама-трима селяни, чукат по масата. Тошо носи шишенце ракия. Една глава наднича вътре:
— Карай, Владко!…
Момиченцето на пощенския началник се е изправило срещу момъка и го гледа в устата като омагьосано. След малко влиза майката, дръпва детето за ръка и му вика със задавен от яд глас:
— Марш в къщи! Тук ли ти е мястото!
Детето избягва до вратата. Цяла трепереща, жената сяда срещу Владко, подпира глава на длан и мълчи.
Вън вече се е здрачило. От полето се връщат жени със запретнати поли, боси и изкаляни. Пред вратните мучат говеда. Тошо запалва лампата над тезгяха и отива до чешмата за вода.
— Не мога вече! — избухва задъхана жената. — Не мога! В други ден си отивам! Да знаеш!… Заминавам при майка си и няма да се върна. Чуваш ли?
Тя диша тежко, главата й подскача, очите й пронизват момъка. Той не отговаря, сваля хармоничката и извръща поглед навън. Жената чака минута-две и повтаря като в припадък:
— В други ден — чуваш ли?
Той пак мълчи, после се усмихва кротко и я потупва по ръката:
— Хайде, мадамчик, остави тия работи!… Няма да заминеш, нали знам?… Защо да се лъжем?… — Махва с ръка и добавя. — Де ще вървиш ти… де ще се дяна и аз… посем-сега?… Остави това!…
Жената става, гледа го с ненавист и изсъсква:
— Ще се махна! Ще видиш!… Ще се махна, да ти олекне!… — и се запътва към вратата. Ала внезапно устремът й се пречупва, тя бързо се връща, навежда се към него и му шепне, хълцайки:
— Таз нощ ще те чакам. Моят отишъл на лов… Кметът и агрономът го извикали… Ще те чакам… Чуваш ли?…
При вратата тя грабва дъщеря си, плясва я през бузата и тръгва към къщи. Момиченцето се разплаква и откъм тъмния площад се чува проточен детски хленч.
Владко дълго остава така неподвижен, отсъствуващ, загледан към жълтия афиш, който едва се съзира в мрачината.
По едно време вън се чува шум на автомобил. Момъкът трепва. Тежък камион с един фар пухти насам и спира пред заведението. Двама души в кожени куртки слизат, питат за вечеря, поръчват вино. Владко се пробужда, запалва лампата на „ресторанта“, приготвя една маса и отива в кухнята да подкладе огъня.
1939