То бе животно, дълго около три метра, със синьо-черна кожа. Тялото му приличаше на торпедо или акула и се движеше с четири чифта дебели, къси крака. Като че ли нямаше очи и уши, но от плоското му чело излизаха някакви израстъци като антени, които вибрираха леко. Когато то отвори издължената си напред уста, Пиърсън видя няколко реда жълти зъби.
Като си ръмжеше тихичко, съществото се хвърли към него.
Въпреки че никога не беше виждал или сънувал подобен звяр, Пиърсън не изчака, за да се увери в действителното му съществуване. Той хукна из джунглата. Тича петнайсетина минути, после се насили да спре.
Далеч зад него се чуваше ръмженето на синьо-черното същество, което го следваше.
Пиърсън продължи напред. Този път ходом. Доколкото можеше да отсъди от пъшкането и тихото ръмжене, животното не се движеше много бързо. Значи можеше да се държи на разстояние и без да тича. Но какво ли щеше да стане, когато спре? Какви ли са намеренията му? И дали може да се катери по дърветата?
Той реши да не мисли по тези въпроси засега.
Първата и най-важна загадка беше какво всъщност прави той тук и какво му се е случило снощи?
Той се замисли.
Беше напуснал апартамента си в седем и петнайсет, за да се поразходи. Климатологът на Ню Йорк бе създал приятна влажна вечер по желание на жителите на града. Имаше нещо като лек намек за дъжд, който, разбира се, нямаше да завали над самия град. Затова разходката бе приятна.
Той тръгна по Пето авеню, където разглеждаше витрините и запомняше дните за свободно пазаруване, предлагано от различните магазини. Забеляза, че големият магазин на Беймлър е обявил следващата сряда от шест до девет часа сутринта за безплатно пазаруване. Реши, че ще трябва да си вземе пропуск от своя градски съветник. Даже с него сигурно щеше да му се наложи да стане рано и да чака на опашката за граждани с предимство. Но това все пак беше по-добре, отколкото да плаща за покупките си.
След половин час се почувства приятно гладен. Наблизо имаше няколко добри ресторанта, където се плащаше, но той като че ли бе останал без пари. Затова сви по 54-а улица и се запъти към безплатния ресторант „Каутрей“.
На входа той показа картата си за гласуване и специалния пропуск, подписан от третия помощник-секретар на Каутрей, и бе пуснат да влезе. Поръча си порция филе миньон и пи леко червено вино, тъй като тук изобщо не сервираха по-силни напитки. Сервитьорът му донесе вечерния вестник. Пиърсън прегледа списъка на безплатните развлечения за тази вечер, но не откри нищо по вкуса си.
Когато си тръгваше, управителят на ресторанта побърза да се приближи до него.
— Извинете, господине — каза той. — Дали останахте доволен?
— Обслужването беше бавно — отговори Пиърсън. — Филето, макар и да се ядеше, не бе съвсем първокачествено. Виното беше сносно.
— Да, господине… Благодаря, господине… Приемете нашите извинения, господине — кланяше се управителят, докато бързо записваше забележките на Пиърсън в малък тефтер. — Ще се опитаме да поправим пропуските си, господине. Вашата вечеря бе осигурена благодарение на Блейк Каутрей, комисар по водоснабдяването на Ню Йорк. Господин Каутрей кандидатства за нов мандат на 22 ноември. Ред Ж-3 във вашата кабина за гласуване. Ние смирено молим за вашия глас, господине.
— Ще видим — каза Пиърсън и напусна ресторанта.
На улицата той се обслужи със сувенирен пакет цигари от един пеещ автомат, поставен от Елмър Бейн — дребен бруклински политик. После продължи по Пето авеню, като си мислеше за Блейк Каутрей.
Като всеки пълноправен гражданин Пиърсън ценеше високо своето право на глас и го даваше едва след сериозен размисъл. Той преценяваше внимателно качествата на кандидата, преди да гласува за или против него.
В полза на Каутрей се нареждаше фактът, че той поддържаше един хубав ресторант вече почти цяла година. Но какво друго бе направил? Беше обещал безплатен Център за забавления и безплатни джазконцерти. Къде бяха те?
Недостигът на обществени фондове не можеше да послужи за извинение.
А дали някой друг би направил повече? Или да се даде на Каутрей още една възможност? Това не са въпроси, които трябва да се решават набързо, помисли си Пиърсън. Пък и сега не беше моментът за сериозно обмисляне. Нощите бяха за удоволствие, пиянство и смях.
Какво ли ще прави тази вечер? Беше гледал повечето от безплатните представления. Спортните състезания не го интересуваха особено. Провеждаха се няколко приема, но не му се струваха твърде интересни. В „Безплатния дом“ на кмета можеше да си намери момичета, но засега Пиърсън не изпитваше подобни желания.