Но как, запита се той, човек би могъл да преживее реално приключение, щом знае, че то не е реално? Не е възможно фирма „Приключения без граници“ да не е предвидила това.
И тогава си спомни последното, което Джонс му бе казал.
Той вече лежеше върху бялото легло и Джонс се бе надвесил над него с готова спринцовка.
— Слушай, приятел, как бих могъл да преживея приключение, щом знам, че то не е истинско? — бе попитал Пиърсън.
— Погрижили сме се и за това — бе отвърнал Джонс — Всъщност някои от нашите клиенти преживяват истински приключения, господине.
— Хммм?
— Истински, реални приключения във физическия смисъл на думата. Понякога клиентът ни получава тази инжекция, но не му се прилагат останалите стимулатори. Натоварваме го на борда на космически кораб и го изпращаме на Венера. Там идва на себе си и изпитва в действителност онова, което останалите само сънуват. Ако успее, той оживява.
— А ако не успее?
Джонс бе повдигнал рамене, изчаквайки търпеливо с насочена спринцовка.
— Но това е нечовешко! — бе извикал Пиърсън.
— Не сме съгласни. Преценете сам, господин Пиърсън. Нуждата от приключения в настояще време е голяма. Опасността е необходима, за да бъде преодоляно известното отслабване на човешката раса. Тези приключения на мисълта доставят опасност в най-безопасна и достъпна форма. Но ако човекът, който ги преживява, не се отнася сериозно към тях, те биха загубили стойността си. Затова човек трябва да има макар и малко вероятна възможност наистина да се бори на живот и смърт.
— Но онези, които наистина отиват на Венера…
— Това е един незначителен процент — увери го Джонс. — По-малко от едно на десет хиляди. Само за да се увеличи вероятната опасност за останалите.
— А законно ли е? — настоя Пиърсън.
— Напълно. В процентно отношение пиенето на минискарет или пушенето на наркола е по-опасно.
— Добре, но… — каза Пиърсън. — Не съм сигурен, че бих искал…
Иглата се заби в ръката му.
— Всичко ще бъде наред — успокоително заговори Джонс. — Просто се отпуснете, господин Пиърсън…
Това бе последният му спомен, преди да се събуди в джунглата.
До този момент зеленият храст бе стигнал до глезена на Пиърсън. Тънкият извит лист се плъзна много бавно и нежно към кожата му. Той усети леко боцване. След миг листът стана тъмночервен.
Растение кръвопиец, помисли Пиърсън с известно учудване.
Изведнъж цялото приключение му се отщя. Стори му се тъпа, пиянска идея. Май вече беше достатъчно. Искаше да се махне, и то веднага.
Храстът се примъкна по-наблизо и плъзна още две от листата си към крака на Пиърсън. Цялото растение бе започнало да се оцветява в мътно кафяво-червеникаво. Пиърсън искаше да се завърне в Ню Йорк към празненствата, безплатната храна, безплатните развлечения и многото сън. Ако успееше да се справи с настоящата заплаха, щеше да последва друга. И това можеше да продължи дни и седмици.
Най-бързият път към дома бе да позволи на храста да го убие. Тогава щеше да се събуди.
Силите му започнаха да отпадат. Той седна и забеляза, че още няколко храста растяха в посока към него, привлечени от мириса на кръвта.
— Това не може да бъде реално — каза на глас той. — Кой ли е чувал за растения кръвопийци, пък били те и на Венера.
Високо над него търпеливо кръжаха птици с черни крила, очаквайки да им дойде редът и да се доберат до трупа му.
Можеше ли това да не е сън?
Вероятността е едно към десет хиляди, припомни си той. Значи е сън. Само сън. Един много реалистичен сън, но въпреки това сън.
И все пак… Ами ако не беше така?
Той почувства замайване и слабост от загубата на кръв. Помисли си: Искам да се върна у дома. Но за да се върна, трябва да умра. Шансът за действителна смърт е твърде малък, почти невероятен…
Изведнъж осъзна истината. В днешно време никой не би се осмелил да рискува живота на един гласоподавател. Фирма „Приключения без граници“ не би могла наистина да постави в опасност живота на човек!
Джонс му бе казал за този нищожен процент на фатална случайност само за да прибави чувство за реалност към фантастичното приключение!
Така трябва да е. Той се излегна, затвори очи и се приготви да умре.
Докато умираше, в ума му се въртяха разни мисли. Отминали мечти, страхове и надежди. Той си спомни единствената работа, която бе вършил, и смесеното чувство на удоволствие и съжаление, което изпита, когато я напусна. Помисли за тъпите си, работещи твърде много родители, които не желаеха да приемат благата на цивилизацията, без, както твърдяха те самите, да ги заслужат. Помисли по-сериозно откогато и да било за живота си и се срещна с един нов Пиърсън, чието съществуване не бе подозирал до този момент.