Другият Пиърсън бе съвсем обикновено същество. Той само искаше да живее. Бе твърдо решен да живее. Този Пиърсън отказваше да умре при каквито и да било обстоятелства. Пък били те и въображаеми.
Двамата Пиърсън, единият мотивиран от гордостта, а другият от желанието да оживее, се сблъскаха за кратко, докато силата изтичаше от тялото им. После разрешиха конфликта си при взаимноизгодни условия.
— Онзи проклет Джонс мисли, че ще умра — каза Пиърсън. — Ще умра, за да се събудя. Е, проклет да съм, ако му доставя това удоволствие!
Това беше единственият начин, по който можеше да възприеме собственото си желание за живот.
Ужасяващо отпаднал, той успя да се изправи на краката си и се опита да отблъсне кръвожадното растение. То не искаше да отпусне хватката си. Пиърсън посегна надолу с яростен вик и дръпна с всичка сила. Куките разкъсаха кожата на краката му, но бяха отстранени. Само че сега нови кукести листа се забиха в дясната му ръка.
Обаче краката му бяха свободни. Той ритна другите два храста и хукна из джунглата, влачейки забитото в дясната си ръка растение.
Така продължи със залитане, докато се отдалечи на достатъчно разстояние от другите храсти. После се опита да откъсне последния от ръката си.
Храстът хвана и другата му ръка като с белезници. Пиърсън дишаше тежко от яд и болка, но вдигна ръцете си високо и ги блъсна в ствола на близкото дърво.
Кукообразните листа се отпуснаха. Той отново удари ръцете си в дървото и стисна очи от болка. Удря дълго, докато и последните листа се отделиха от ръцете му.
Но твърде дълго бе отлагал битката си за живот. Сега от стотиците ранички течеше кръв и мирисът й беше като сигнал за съществата от джунглата. Нещо черно и свистящо се спусна отгоре му. Пиърсън се хвърли на тревата и сянката премина над него с вихъра на размахани крила и яростен писък.
Той отново стъпи на крака и се опита да се скрие под един буен храст. Огромната птица с черни крила и яркочервени гърди се спусна отново.
Този път острите й нокти го хванаха за рамото и го блъснаха. Той падна, а птицата кацна върху гърдите му с яростно пляскане на крила. Тя се опита да го клъвне по очите, не успя и опита отново.
Пиърсън се дръпна встрани. Юмрукът му удари птицата по врата и я повали.
Той се вмъкна под гъстия храст. Птицата започна да обикаля наоколо, като пищеше и търсеше начин да го докопа. Пиърсън се вмъкна още по-навътре към безопасно място.
Тогава чу тихо ръмжене до себе си.
Беше чакал твърде дълго. Джунглата го бе белязала със знака на смъртта и никога нямаше да го изпусне. До него се бе приближило синьо-черно акулообразно същество, малко по-дребно от първото, което бе срещнал. То се промъкваше бързо към него.
Попаднал в капан между пищящата смърт във въздуха и стенещата смърт в храста, Пиърсън се изправи. Той изкрещя от страх, ярост и упорство. И без да се колебае, се нахвърли върху синьо-черния звяр.
Огромните челюсти изщракаха. Пиърсън остана неподвижен. С последните искрици съзнание той видя как челюстите се отварят за смъртоносната захапка.
Можеше ли това да е реално? Пиърсън се чудеше, изпаднал внезапно в ужас. Само след миг припадна.
Когато дойде в съзнание, той лежеше върху бяло легло в бяла, леко осветена стая. Главата му бавно се проясни и той си припомни… своята смърт.
Страхотно приключение, помисли си той. Ще трябва да разкажа на момчетата. Но първо да пийна нещо. Може би десетина чашки и малко допълнително.
Той изви глава. Едно момиче, облечено в бяло, което бе седнало до леглото, се изправи и се надвеси над него.
— Как се чувствате, господин Пиърсън? — попита тя.
— Добре — каза Пиърсън. — Къде е Джонс?
— Джонс ли?
— Сринагар Джонс. Той управлява това местенце.
— Мисля, че грешите, господине — отговори момичето. — Нашата колония се ръководи от доктор Бейнтри.
— Вашата какво? — възкликна Пиърсън. В стаята влезе един мъж.
— Благодаря ви, сестра — каза той и се обърна към Пиърсън. — Добре дошли на Венера, господин Пиърсън. Аз съм доктор Бейнтри, директор на пети лагер.
Пиърсън загледа недоверчиво високия брадат мъж. Той стана от леглото и щеше да падне, ако Бейнтри не го беше подкрепил.
Учуди се, когато видя, че по-голямата част от тялото му е увита в бинтове.
— Било е наистина? — попита той.
Бейнтри му помогна да стигне до прозореца. Пиърсън погледна навън към равната поляна, оградата и далечната зеленина на джунглата.
— Един на десет хиляди! — произнесе с горчивина Пиърсън. — Какъв ужасен късмет! Можеха да ме убият!