— Гъди-гъди! — казал Бинго.
— Как така „гъди-гъди“? — озадачил се господин Пиклет.
— Казах го на бебето — пояснил Бинго и добавил: — Хубаво детенце.
В края на краищата малко подмазване нямало да навреди. Чарлс Пиклет вдигнал изумен поглед към него:
— Хубаво?!
— Ами да, разбира се — настоял Бинго, макар че вродената му честност и почтеност го принудила да поясни: — Не твърдя, че е Кларк Гейбъл, ако е той, или Елизабет Тейлър, ако е тя, но в сравнение с моето…
Чарлс Пиклет отново вдигнал вежди, явно поразен.
— Ама вие какво — да не би да се опитвате да ми кажете, че моето бебе не е по-грозно от вашето? — възкликнал недоверчиво.
Дошъл ред на Бинго да се изуми.
— А да не би вие Да искате да кажете, че е?
— Естествено, че искам! Вашето поне има човешки вид.
Бинго не повярвал на ушите си.
— Моето? Човешки вид?
— Ами да. Почти човешки.
— Скъпи мой заблудени Пиклет! Чуйте се само какви ги плещите!
— Плещя ги, значи! — засегнал се агентът. — Тогава какво ще заложите? Аз давам пет лири срещу една, че в целия квартал няма да намерите по-грозно бебе от моята Арабела!
Внезапна тръпка пронизала Бинго. Никой не умее да разпознае по-бързо от него сигурната печалба.
— Залагам десетачка!
— Приемам!
— Дадено!
— Готово! Къде е десетачката?
Внасянето на тази болезнена нотка в разговора накарало Бинго да се стресне.
— Ама моля ви се! — запротестирал той. — Разтегливият кредит е винаги в основата на подобни сделки. Впишете ми го в сметката.
Господин Пиклет обаче не си носел бележника.
Бинго трябвало да вземе светкавично решение. Той естествено носел със себе си десетачката на детето, но тя му била оставена на попечителство, а нямал възможност да попита Олджърнън Обри дали би му поверил средствата си. Като нищо можело да се окаже, че е наследил от майка си липсата на спортен дух.
В следващия миг се отвратил от себе си — как може да се усъмни в собственото си дете! Никой негов син не би си позволил да пропусне такава златна възможност!
— Добре, ето я! — бръкнал се той в джоба, извадил банкнотата и я размърдал пред погледа на агента.
— Чудесно! — останал доволен Пиклет. — Ето ги и моите петдесет. А решението ще предоставим на ей онзи полицай. Ало, извинете!
— Да, господа? — спрял се полицаят. Бил едър мъж с честно лице. Бинго го харесал от пръв поглед и веднага се съгласил да предостави съдбата си в ръцете му.
— Извинете — започнал Чарлс Пиклет. — Бихте ли разрешили спора ни? Хванахме се на бас кое бебе е по-грозно — това или това?
— Или обратното — намесил се Бинго.
Полицаят замислено заоглеждал съдържанието на двете колички.
— Никое от тях не може да се сравни с моето — самодоволно заключил той. — Вие такова грозно бебе не сте виждали — часовникът спира да работи, като го приближите до него. А госпожата го има за невиждана красота… Да пукнеш от смях! — завършил той снизходително.
И двамата — и Чарлс Пиклет, и Бинго — усетили, че полицаят се отдалечава от темата.
— Оставете вашето бебе! — сгълчал го Пиклет.
— Съсредоточете се върху състезателите! — подкрепил го Бинго.
— Вашето не участвува в надбягванията — потвърдил агентът. — Само горепосочените.
Призован да се стегне, пазителят на реда и закона възобновил огледа още по-усърдно. Прехвърлял поглед от едната количка към другата, после от втората към първата. И изведнъж Бинго бил облян от леден душ — това колебание можело да означава само едно: прибирането на петдесетачката не било онова от просто по-просто действие, за което се бил приготвил.
— Хм! — проговорил полицаят и добавил: — Хм!
Сърцето на Бинго се вледенило. Вече нямало съмнение, че става дума за фотофиниш. Както ми обясни по-късно, въпреки това вярвал в победния завършек на своя състезател, но просто не му провървяло. Точно когато полицаят се колебаел, през облаците се промъкнал слънчев лъч и кацнал върху лицето на Арабела Пиклет, от което тя се сгърчила по най-отвратителен начин. Ако миг преди това можело да се приеме, че състезателите са тичали глава до глава, то тук вече Арабела захапала юздата и определено дала газ.
Полицаят спрял да се колебае, сграбчил ръката на госпожица Пиклет и победоносно я вдигнал.
— Печели! — провъзгласил той. — И все пак да бяхте видели онова в къщи.
Ако печените филийки, изядени от Бинго на закуска, се били превърнали на талаш в устата му, както вече споменах, то какво да кажем тогава за съдбата на пържолата и картофите, с които се бил наобядвал? Защото изтръпналият му мозък, след като излязъл от временното си състояние на кома, се поразшавал и изтъкнал на Бинго в каква каша се е накиснал. Мозъкът свалил седемте пласта воал от създалото се положение и дал на Бинго да му се наслади в целия му оголен ужас.