Между Бинго и госпожа Бинго съществува почти безупречна любов. От самото зараждане на съвместния им живот те си паснали като яйца и шунка. Ала сега Бинго сериозно се усъмнил дали първокачествените чувства на съпругата ще издържат на разкритията, които им се готвели. От какъвто и ъгъл да разгледате разказа му, той все хвърля съмнителна светлина върху моралния облик на един млад татко и в най-добрия случай би предизвикал съпружеското: „Ах, как можа!“ А Бинго от опит знаел, че целият смисъл на брачния живот се свежда до това да избягваш, доколкото е възможно, да даваш поводи на противника да възкликва: „Ах, как можа!“
А нямало как — разказът трябвало да бъде разказан. Първото нещо, което госпожа Бинго неминуемо щяла да поиска да види след завръщането си, била мъничката чекова книжка на Олджърнън Обри, а от изявлението, че такава не съществува, до последвалото, изречено със силно заекване признание, имало само една крачка. Нищо чудно, че след вечеря Бинго замислено останал да седи в стола си с изблещени очи, изопнато лице и склонни към конвулсивно потръпване крайници.
Тъкмо нахвърлил върху гърба на някакъв плик различни версии от типа на „Обраха ме“, „Извадих проклетата банкнота от джоба си и вятърът направо ми я изтръгна от ръцете“ и преценявал какви са им шансовете да минат, когато го извикали на телефона. От другия край на жицата чул любимия глас.
— Ало! — започнала госпожа Бинго.
— Ало! — отвърнал той.
— Здрасти, миличко! — продължила тя.
— Здрасти, сладур! — не оставал той назад.
— Ангелчето ми!
— Котенцето ми!
— Как сте двамата? Как е Олджи?
— А, добре е.
— Все така красив?
— В основни линии, да.
— Получи ли писмото ми?
— Да.
— И десетте лири?
— Да.
— Нали страхотна идея?
— Страхотна!
— Днес е вече много късно за банката, нали?
— Така е.
— Тогава мини утре на път за гарата.
— Каква гара?
— Нали ще ни посрещнеш! Утре се връщаме. Мама се нагълта тази сутрин със солена минерална вода и сега е на мнение, че калните бани ще й се отразят по-добре. Затова заминава за Пистани.
В друг момент, не така напрегнат като настоящия, новината, че тъща му ще отпътува чак за Пистани, би накарала Винтовия дух да затанцува от радост. Но сега тя не му направила никакво впечатление. Единственото, което можел да възприеме, било сведението, че на следващия ден госпожа Бинго ще е редом с него. След което — разчистване на сметките.
— Влакът пристига в дванайсет и половина. Гледай да не закъснееш.
— Няма.
— Доведи и Олджи.
— Дадено.
— Ах, да, да не забравя. Много е важно. Нали знаеш къде е бюрото ми?
— Бюрото ти? Знам го.
— Отвори средното чекмедже.
— Средното чекмедже.
— Вътре оставих коректурите на моя разказ за коледния брой на списание „Женски чудеса“ и днес получих доста натегната телеграма от редакцията, че утре сутринта им трябвали на всяка цена. Затова бъди добричък, хвърли им едно око и им ги изпрати още тази вечер по пощата. Нали ще го направиш? Лесно ще ги намериш. Горното средно чекмедже на бюрото. Заглавието на разказа е „Мънички пръстенца“. А сега е време да се връщам при мама. Тя още кашля. Довиждане, обич!
— Довиждане, ненагледно мое съкровище!
— Довиждане, пухчо!
— Довиждане, зайо!
Бинго окачил слушалката, отишъл в кабинета на жена си, намерил коректурите на „Мънички пръстенца“, извадил писалка и седнал да ги чете.
На сърцето му било доста по-тежко дори от преди. При други, по-нормални обстоятелства, новината, че тъща му се е нагълтала със солена минерална вода и още кашля, би накарала очите му да блеснат и би пропукала устните му в слънчева усмивка. А ето че сега му било безразлично. Мрачно си преповтарял наум току-що проведения разговор, спомнял си колко сърдечен, жизнерадостен и любещ бил гласът на госпожа Бинго — глас на жена, убедена, че мъжът й е голяма работа. И какъв контраст с гласа, който в най-близко бъдеще щял да произнесе едно хладно, режещо: „Какво?!“
И изведнъж, както се бил размислил над коректурите, през цялото му същество преминала остра тръпка и той се изправил рязко в стола си, сякаш нов, твърд гръбнак внезапно бил сменил варения макарон, с който карал как да е до този момент. Някъде към средата на втора кола разказът взел да придобива конкретни очертания и тези именно очертания сторили път на лумналата надежда.