— Обичам да се храня — каза капитанът. — Но не и с разни деликатеси, забележете. Обичам храната да е добра и проста. Не съм голям лапач. Никога не съм бил. Парче от плешка и два-три зеленчука, с малко сирене за довършване — това ми стига. По-просто не може да бъде, нали? А след двадесет минути — като по часовник — агония. Казвам ви — не си струва да живее човек, ако страда като мене. Познавате ли стария Джордж Вон? Голям човек беше. Беше на едно от корабчетата, пътуваше до Амой. Такава диспепсия имаше, че се обеси. Не би ме учудило, ако и аз стигна дотам някой прекрасен ден.
Ах Кай не беше лош готвач и Фред Блейк отдаде дължимото на обяда.
— След храната на платнохода това е направо угощение.
— Продуктите са главно консервирани, но момчето слага подправки. Китайците са родени готвачи.
— От пет седмици насам това е най-добрият ми обяд.
Д-р Сондърз си спомни как те му казаха, че идват от остров Четвъртък. Както твърдяха, че времето е било хубаво, не можеше да са пътували повече от седмица.
— Що за място е остров Четвъртък? — попита той.
Отговори му капитанът.
— Самият ад. Има само кози. Вятърът духа шест месеца в една посока и шест месеца обратно. Действува ти на нервите.
Капитан Никълз говореше, а в очите му светеше пламъче, сякаш знаеше какво се крие зад простия въпрос на доктора и се радваше, че се е измъкнал толкова лесно.
— Там ли живеете? — доктор Сондърз се обърна към младия човек, невинно усмихнат.
— Не, в Брисбен — отговори другият рязко.
— Фред има известен капитал — каза капитан Никълз — и реши, че не е зле да поогледа тия места за нещо, в което да го вложи. Аз му дадох идеята. Нали разбираш, познавам островите като петте си пръста и добре знам, че един млад човек с известен капитал може да сполучи тука. Ако имах известен капитал, непременно щях да си купя плантация на някой остров.
— Ловим по малко и бисерни миди — каза Блейк.
— Работна ръка се намира лесно. Естествено само туземци. После ти остава да се излежаваш и да гледаш как работят за тебе. Живот — мечта. Само да си млад.
Шарещите очи на капитана спряха за момент приковани към ведрото лице на д-р Сондърз — лесно се разбираше, че наблюдава ефекта от казаното. Докторът разбра, че следобеда те са скалъпили историята, която разказваха. А когато шкиперът видя, че д-р Сондърз не се лъже лесно, весело се ухили. Сякаш лъжите му доставяха такова удоволствие, че би го обидило, ако ги възприемат сериозно.
— Затова спряхме тука — продължи той.
— Малко са нещата на тия острови, за които Ким Чинг да не знае, затова ми хрумна да правим бизнес с него. Рекох на момчето от магазина да предаде на старчето, че съм тука.
— Зная. Той ми каза.
— Значи си го видял? Не ти ли спомена за мене?
— Да. Поръча да се пръждосваш оттука колкото се може по-бързо.
— Защо, какво има против мене?
— Не каза.
— Помня, че не се разбрахме за една работа, обаче оттогава мина цяла вечност. Няма смисъл човек да бъде злопаметен. Прости и забрави — така трябва да е според мене.
Капитан Никълз притежаваше необичайното качество да смята, че може да изиграе мръсен номер на някого и да не храни лоши чувства към него впоследствие, затова не разбираше, че пострадалата страна може да продължи да таи злоба. Д-р Сондърз задоволи безразличието си, като отбеляза мислено тази характерна особеност.
— Имам впечатление, че Ким Чинг не страда от слаба памет — подметна той.
Поговориха за разни други неща.
— Знаеш ли — каза внезапно капитанът, — мисля, че тази вечер няма да имам криза. Кажи какво беше онова, дето ми даде да пия?
— Една комбинация, която помага в хронични случаи като твоя.
— Искам да ми дадеш още от нея.
— Може да не ти подействува следващия път. Има нужда от лечение.
— Мислиш ли, че можеш да ме излекуваш?
Докторът съзря приближаващия се удобен момент.
— Не мога да го твърдя със сигурност. Ако си под мое наблюдение няколко дни и опитам едно-две неща, може и да ти помогна.
— Решил съм да останем още малко тука, за да ме полекуваш. Не бързаме.
— Ами Ким Чинг?
— Какво Ким Чинг?
— Престани — каза Фред Блейк. — Нямам намерение да си навличаме беля. Утре отплаваме.