— Не се интересувам от чуждите занимания — рече докторът с усмивка.
— Живей и остави и другите да живеят — така мисля аз — каза капитанът с характерното за мошениците безразличие.
— Когато казвам „не“, значи „не“ — отговори непреклонно младият човек.
— О, ти направо ми дотегна — каза Никълз. — Няма защо да се страхуваш.
— Кой казва, че се страхувам?
— Аз.
— Няма от какво да се страхувам.
Двамата припряно си разменяха кратките реплики. Възбудата им нарастваше. Д-р Сондърз се чудеше каква ли тайна лежи между тях. Очевидно тя беше от по-голямо значение за Фред Блейк, отколкото за Никълз. Този път нищо не тежеше на съвестта на негодника. Докторът разсъди, че капитан Никълз не беше от този тип хора, които правят лек живота на човека, чиято тайна знаят. Без да разбира напълно, му се струваше, че каквато и да беше тайната, капитан Никълз не я знаеше, а само я предполагаше. Докторът обаче имаше много силно желание да се качи на платнохода и не възнамеряваше да се отказва от замисъла си преждевременно. Забавляваше го, когато прилагаше някоя хитрост, за да постигне своето.
— Вижте какво, не искам да ви скарвам. Щом като Блейк не е съгласен, нека приключим разговора.
— Аз обаче съм съгласен — отвърна шкиперът. — За мене това е шанс — един на милион. Ако на света има човек, който може да ми оправи храносмилането, това си ти — да не мислиш, че ще изпусна такава възможност? Нищо подобно.
— Прекалено много мислиш за храносмилането си — каза Блейк. — На такова мнение съм аз. Ако просто ядеше каквото ти се иска и не се притесняваше, щеше да бъдеш наред.
— Тъй ли? Предполагам, че знаеш повече от мене за храносмилателната ми система. Предполагам, че знаеш какво е парче препечен хляб да ти заседне на стомаха като тон олово. Предполагам, че следващото, което ще кажеш, е, че си го въобразявам.
— Е, щом питаш, мисля, че въображението има много повече общо с това, отколкото смяташ ти.
— Кучи син.
— Кого наричаш кучи син?
— Млъкнете — каза докторът.
Капитан Никълз шумно се оригна.
— Това копеле отново ми докара белята. Да пукна ако от три месеца насам не седях за пръв път спокойно след вечеря, без да се тревожа — а сега отново ми се яви. Притеснения от този род са ми смърт. Веднага ме удря в стомаха. Вързоп нерви съм. Открай време съм така. Мислех, че ще прекарам поне една приятна вечер, а сега всичко отиде по дяволите. Страхотно ме мъчи диспепсията.
— Съжалявам — каза докторът.
— Всички повтарят едно и също — все казват: „Капитане, ти си вързоп нерви. По-крехък си от едно дете“.
Д-р Сондърз сериозно му съчувствуваше.
— Както и предполагах, нуждаеш се от наблюдение — стомахът ти трябва да се превъзпита. Ако бях дошъл с вас на корабчето, щях да си поставя за цел да науча храносмилателните ти сокове да функционират правилно. Не казвам, че мога напълно да те излекувам за пет-шест дни, но поне ще ти посоча правия път.
— Кой казва, че няма да дойдеш на платнохода?
— Блейк, а по думите му съдя, че той е шефът.
— О, тъй ли? Е, значи си сбъркал. Аз съм шкиперът и думата ми се слуша. Събери си багажа и ела на борда утре сутринта. Ще те запиша като член на екипажа.
— Нищо такова няма да правиш — каза Блейк, скачайки на крака. — Имам думата не по-малко от тебе и заявявам, че няма да дойде. Никого не искам на борда и толкова.
— О, тъй ли? А какво ще кажеш, ако подкарам шхуната право към БСБ16? Там е британска територия, милото ми момче.
— Гледай да не ти се случи нещо лошо.
— Да не мислиш, че ме е страх от тебе? Да не мислиш, че се лашкам по широкия свят още отпреди да си роден, без да зная как да се грижа за себе си? Ще ми забиеш нож в гърба, така ли? А кой ще управлява корабчето? Ти и ония четирима черни негри ли? Не ме карай да се смея. Ами че ти не различаваш предната част на корабчето от задната.
Блейк отново сви юмруци. Двамата мъже бяха впили погледи един в друг, но в очите на капитана имаше подигравателен присмех. Знаеше, че ако се стигне до игра с открити карти, той ще спечели. Другият неволно въздъхна.
— Къде искаш да идеш? — попита той доктора.
— На който и да е холандски остров, където мога да взема кораб в моята посока.
— Хубаво, идвай тогава. И без това ще бъде по-добре да не съм затворен сам с това чудо през цялото време.