Видяха екипажа — сред хората имаше един бял, който ги наблюдаваше, и скоро спуснаха лодка.
— Идват към нас — каза шкиперът.
Докато пуснаха котва, лодката вече се беше приближила и капитан Никълз размени приветствени подвиквания с капитана на шхуната. Той се качи на борда — беше австралиец — и им каза, че японският му гмурец е болен и са спрели на път за един холандски остров, където ще търсят лекар.
— Имаме лекар на борда — каза капитан Никълз. — Водим го като пътник.
Австралиецът попита д-р Сондърз дали не би отишъл да види болния, и след като му дадоха чаша чай (понеже отказа да пие алкохол), докторът го придружи в лодката.
— Имате ли някакви австралийски вестници? — попита Фред.
— Имам един брой отпреди месец.
— Нищо. За нас е нов.
— С удоволствие ще ви го дам. Ще го пратя по доктора.
Малко време беше нужно на д-р Сондърз, за да открие, че гмурецът страда от тежък пристъп на дизентерия. Беше много зле. Докторът му направи подкожна инжекция и каза на капитана, че с нищо не може да му се помогне, освен да го оставят на спокойствие.
— По дяволите тия джапи20, никак не са издръжливи. Значи доста време нищо няма да мога да изкарам от него?
— Ако изобщо се оправи — каза докторът.
Ръкуваха се за сбогом и докторът слезе в лодката. Туземецът започна да гребе.
— Хей, почакай! Забравих да ти дам вестника.
Австралиецът се пъхна в каютата и след малко се появи със „Сиднейски бюлетин“ в ръка. Хвърли вестника в лодката.
Когато докторът се изкатери отново на „Фентън“, капитан Никълз и Фред играеха на крибидж21. Слънцето залязваше и гладката повърхност на морето светеше в различни бледи цветове: синьо, зелено, червеникаворозово, млечно-пурпурно, сякаш това беше дълбокият и нежен цвят на тишината.
— Оправи ли го? — обади се шкиперът безразлично.
— Хич го няма.
— Това вестникът ли е? — попита Фред.
Той го измъкна от ръката на доктора и се отдалечи.
— Играеш ли крибидж? — попита Никълз.
— Не, не играя.
— Фред и аз играем всяка вечер. Той има дяволски късмет. Не ми се казва колко пари е спечелил от мене. Обаче това не може да трае вечно. Скоро играта ще се обърне.
И извика:
— Идвай, Фред!
— Чакай малко.
Шкиперът сви рамене.
— Невъзпитан е. Как само гореше от нетърпение да види вестника, нали?
— При това отпреди месец — отговори докторът. — Кога заминахте от остров Четвъртък?
— Никога не сме ходили там.
— О, така ли?
— Какво ще кажеш за една глътка? Мислиш ли, че ще ми навреди?
— Сигурно няма.
Шкиперът извика на Том Обу и чернокожият донесе две чаши и малко вода. Никълз отиде да вземе уискито. Слънцето залезе и нощта тихо пропълзя над неподвижната вода. Единствено плясъкът от някоя гмуркаща се риба нарушаваше тишината. Том Обу донесе ветроупорен фенер и го постави на палубата, после слезе долу и запали газената лампа в каютата.
— Чудно ми е какво толкова чете приятелят ти.
— В тъмното ли?
— Може би размишлява върху прочетеното.
Когато обаче най-после Фред се присъедини към тях и седна да довърши прекъснатата игра, осветен от мъждукащата светлина, той се стори на д-р Сондърз много блед. Не беше донесъл вестника и докторът отиде да го вземе. Но не го откри. Извика Ах Кай и му каза да го потърси. Застанал в тъмното, той наблюдаваше играчите.
— Петнадесет — две точки, още петнадесет — четири, още петнадесет — шест, още петнадесет — осем и още шест прави четиринадесет. Вале и едно от кари — седемнадесет. Господи, как ти върви.
Шкиперът не го биваше да губи. Лицето му беше напрегнато и изопнато. Неспокойните му очи поглеждаха недоверчиво всяка карта, която обърнеше. Другият обаче играеше с усмивка. Светлината на фенера очертаваше рязко профила му и на фона на тъмнината изглеждаше изключително хубав. Дългите му мигли хвърляха лека сянка върху страните му. Точно в този момент беше нещо повече от един красив млад човек — излъчваше трагична красота, която особено вълнуваше. Ах Кай дойде и каза, че не могъл да намери вестника.
— Къде го остави Фред? — попита докторът. — Момчето не може да го намери.
— Няма ли го там?
— Не, и двамата гледахме.
— Откъде по дяволите да зная къде е? Аз съм пас.