— Хвърли го през борда, като го прочете, нали? — попита капитанът.
— Аз да го хвърля през борда? Че защо?
— Е, щом не си го хвърлил, трябва да е някъде тука — каза докторът.
— И тази игра е твоя — изръмжа шкиперът. — Никога не съм виждал човек да събере такива карти.
XI
Беше между един и два часа сутринта. Д-р Сондърз седеше на шезлонга. Шкиперът слезе в каютата си, а Фред беше изнесъл матрака си навън. Беше тихо. Толкова ярки бяха звездите, че формата на острова ясно се очертаваше на фона на нощта. Разстоянието е въпрос повече на време, отколкото на пространство, и макар че бяха изминали четиридесет и пет мили, на доктора Такана му изглеждаше много далече. Лондон беше на другия край на света. За момент пред очите му изникна площад Пикадили с блесналите светлини, с потока автобуси, коли и таксита и с тълпата, която го заливаше, когато театрите свършваха представленията. По негово време имаше една улица, която наричаха „Фасадата“ — от северната страна, водеща от Шефтсбъри авеню до Черинг крос роуд, където между единадесет и дванадесет часа разхождащите се хора се движеха в гъста навалица. Това беше преди войната. Във въздуха витаеше духът на приключенията. Очите срещаха други очи и тогава… Докторът се усмихна. Не съжаляваше за миналото, за нищо не съжаляваше. После неговите лутащи се мисли надникнаха от моста във Фу-Чжоу — от моста над река Мин, под който стояха рибарите в джонките и ловяха риба с корморани; отгоре прекосяваха рикши и натоварени кули; безброй китайци сновяха насам-натам. Като погледнеше човек по течението, виждаше на десния бряг китайския град със струпаните една до друга къщи и храмовете. На шхуната не светеше, но докторът виждаше всичко в тъмнината, защото знаеше, че е там. Цареше тишина в трюма, където бяха струпани бисерните миди, на една от страничните дървени койки лежеше умиращия гмурец. Докторът не ценеше високо човешкия живот. Кой, живял толкова дълго сред това множество китайци, където животът се продава на безценица, може да се вълнува много от това? Гмурецът беше японец — и вероятно будист. Трансмиграция22? Ето морето: вълната следва другата вълна — всяка следваща вълна е различна, но поражда нова вълна и предава формата и движението си. Затова човешките същества, които странствуват по света, не са едни и същи днес и утре, нито са еднакви в живота на различните хора; но устремът и формата на предишния живот са определящи за характера на следващия. Едно разумно, но невероятно поверие. То обаче не беше по-невероятно от факта, че с цената на толкова много усилия, при съществуването на такова многообразие от катастрофи, през безкрая на времето, различни случайности като по чудо се биха комбинирали, за да сътворят от първобитната слуз точно този човек, който безцелно угасваше заразен от бацила на Флекснер. Д-р Сондърз приемаше това като странна, естествена и непоправима неизбежност и отдавна беше свикнал с безсмислието на нещата. Повече го занимаваше въпросът за духа. Спираше ли той да съществува, когато материята, която беше негово оръдие, се разпадне? В тази прекрасна нощ, когато мислите му безцелно се стрелваха като птици, като чайките, кръжащи над морето, издигащи се и спускащи се по повея на вятъра, нямаше как умът му да не бъде буден.
По стъпалата се чу шум от тътрещи се крака и се появи шкиперът. Райетата на пижамата му бяха доста ярки и личаха в тъмното.
— Капитане?
— Аз съм. Рекох да изляза да глътна въздух. — Отпусна се на стола до доктора. — Пуши ли вече?
— Да.
— Никога не съм пушил опиум. Но познавам хора, които го вършеха. Не изглеждаше да им вреди много. Казват, че се наслагвало в стомаха. Един от познатите ми се разсипа. По едно време беше шкипер на корабче на Батърфилд по река Яндзъ. С добро положение и така нататък. Рядко хубаво мнение имаха за него. Наложи се да го пратят у дома на лечение, но веднага щом се върна отново се захвана с опиума. Свърши като слуга в комарджийски дом. Често висеше по доковете в Шанхай и просеше монети от половин долар.
Известно време мълчаха. Капитан Никълз пушеше лула от корен на изтравниче.
— Виждал ли си Фред?
— Спи на палубата.
— Странна е тая работа с вестника. Сигурно вътре има нещо, което не иска да прочетем.
— Какво мислиш, че го е направил?
— Хвърлил го е през борда.
— За какво му е всичко това?
Шкиперът гърлено се засмя.
— Ако щеш ми вярвай, ако щеш — недей, не зная нищо повече от тебе.
— Живял съм на Изток достатъчно дълго и се научих да не се бъркам в чужди работи.