Но шкиперът беше в настроение да споделя. Храносмилането не го тревожеше и след три-четири часа добър сън се чувствуваше напълно бодър.
— Има нещо гнило в тая работа, зная това, но съм като тебе, док, не се бъркам в чужди работи. Не задавай въпроси, за да не слушаш лъжи. Така мисля аз; а ако ти падне случай да изкараш малко пари, не го изпускай.
Шкиперът дръпна от лулата.
— Нали ще си остане между нас?
— Докато съм жив.
— Значи така. Бях в Сидни. Повечето време през последните две години стоях без работа. И то не защото не търсех — забележи. Просто нямах късмет. Първокласен моряк съм и имам доста опит. С пара или с платна — все ми е едно. Ще рече човек, че трябва да се бият за мене. Но не. Освен това съм и женен. Дотам закъсах, че старата трябваше да се хване на работа. Не ми се нравеше, казвам ти го направо, но нямаше как — преглътнах го. Имах поне покрив над главата си и три яденета дневно — това поне ми даваше, — но станеше ли въпрос да отдели половин долар за кино или за една-две чаши — не, господине. И не. Не си бил женен никога, нали?
— Не.
— Е, не си сбъркал. Много досаждат, нали знаеш. Жените не обичат да се разделят с парите си. Женен съм от двадесет години и през цялото време все ми натяква, натяква, натяква. Много властна жена е моята — от това започнаха всички беди, мисли, че женитбата с мене я е унизила. Баща й беше голям манифактурист в Ливърпул — и тя никога не пропуска да ми го напомни. Обвиняваше ме, че стоя без работа. Наричаше ме мързелив, ленив безделник и казваше, че й е дошло до гуша да се съсипва, за да ми осигурява подслон и храна и че ако не побързам да си намеря някоя служба, мога да се пръждосвам и да се оправям сам. Честна дума ти казвам, понякога ми беше дяволски трудно да стискам юмруци, вместо да й ударя един в зъбите — макар че е дама и че аз знам това по-добре от всеки друг. Познаваш ли Сидни?
— Не, никога не съм бил там.
— Една вечер, значи, висях около един бар долу край пристанището, където ходех от време на време. Цял ден не бях слагал капка в уста, направо се бях разсъхнал; диспепсията ми беше много зле и бях в доста лошо настроение. Нямах нито пени в джоба си — аз, който съм управлявал толкова кораби, че не можеш ги изброи на пръстите на двете си ръце — и не можех да си ида вкъщи. Знаех, че старата ще започне да ме хока, че ще ми даде малко студено овнешко за вечеря, макар че знае, че овнешкото ми е направо смърт, че ще ми натяква безспирно, понеже е дама, нали разбираш какво искам да кажа, обаче е направо лоша, заядлива и обича да е все отгоре; никога не повишава глас, обаче нямам нито минутка покой. А ако преставах да се владея и й кажех да върви по дяволите, тя само се изправяше и казваше: „Дръж си мръсния език зад зъбите, капитане, ако обичаш. Може да съм се оженила за прост моряк, обаче искам да се отнасят с мене като с дама.“
Капитан Никълз сниши глас и се наведе доверително към доктора.
— Сега ще чуеш нещо съвсем infra dignitatem23, нали разбираш какво искам да кажа, между нас да си остане: никога не знаеш как да постъпваш с жените. Не се държат като човешки същества. Не знам дали ще ми повярваш, бягал съм от къщи четири пъти. Сигурно мислиш, че това може да накара една жена да те разбере, нали?
— Ами да.
— Обаче не. Всеки път ме следваше. Единия път, когато знаеше къде съм отишъл, беше й лесно, но другите пъти знаеше толкова, колкото човека от луната. Готов бях да заложа последния си грош, че няма да ме намери. Все едно беше да търси игла в купа сено. Обаче идваше денят, когато тя се приближаваше съвсем хладнокръвно, сякаш се бяхме разделили вечерта — не казваше нито „здрасти“, нито „ти ли си това“, ами: „Ако ме питаш мене, капитане, имаш нужда да се обръснеш!“, или: „Не те ли е срам да ходиш с такива панталони, капитане!“… Който и да ти каже такова нещо, направо ти скъсва нервите.
Капитан Никълз замълча и очите му оглеждаха безмълвното море. В светлата нощ тънката остра линия на хоризонта се виждаше съвсем ясно.
— Обаче този път успях, направих номера, измъкнах се и се отървах от нея. Не знае къде съм и няма как да ме открие, но ти давам дума, че няма да се учудя, ако я видя да гребе на някоя лодка в морето — нагласена, спретната — винаги изглежда дама, не мога да й го отрека; ще се качи на борда и ще ми каже: „Какъв е този отвратителен, мръсен тютюн, който пушиш, капитане?“ Нали знаеш, не мога да търпя друг тютюн, освен флотския „Плейърз“24. Много съм нервен. Диспепсията ми е само от това, да си кажа право. Помня, че веднъж отидох при един лекар в Сингапур, препоръчали ми го бяха много и той преписа разни работи от една книга, знаеш какво правят докторите, а отдолу сложи кръст. Понеже това никак не ми се хареса, казах му: „Виж какво, докторе, защо сложи този кръст?“ „О — каза той, — винаги слагам отдолу кръст, когато подозирам семейни неприятности“. „А, така ли? — казах аз. — Е, улучил си точно в целта, докторе — вярно е, че нося кръст.“ Умен човек беше той, обаче не можа да помогне на диспепсията ми.