Като се имат предвид парите от нея и хилядата лири в злато, не припечелих зле в крайна сметка.“
Такава е случката, която ми даде идеята за този роман, но аз започнах да го пиша едва дванадесет години по-късно.
I
Всичко това се случи преди много, много години.
II
Доктор Сондърз се прозина. Беше девет часа сутринта. Предстоеше му цял ден, а нямаше нищо на света, с което трябваше да се занимава. Вече беше прегледал няколко пациенти. На острова нямаше лекар и при пристигането му всички, страдащи от нещо, използуваха възможността да се консултират. Мястото обаче беше здравословно, оплакваха се главно от хронични болести, затова можеше да им помогне с малко; другите имаха дреболии, които се поддаваха лесно на прости лечебни средства. Д-р Сондърз беше практикувал петнадесет години във Фу-Чжоу и си беше спечелил голяма известност сред китайците за умението да се справя с увреждания на очите. Беше дошъл в Такана именно за да оперира катаракта на богат китайски търговец. Такана, остров в Малайския архипелаг, беше доста отдалечен, на такова голямо разстояние от Фу-Чжоу, че отначало докторът отказа да отиде. Но самият китаец, на име Ким Чинг, беше родом от Фу-Чжоу и двама от синовете му живееха там. Познаваше се добре с д-р Сондърз и при периодичните си посещения във Фу-Чжоу се беше консултирал с него за отслабващото си зрение. Беше чувал, че по начин, изглеждащ чудотворен, докторът накарал слепи да прогледнат и когато самият той се озова в състояние, в което можеше да различава единствено деня от нощта, не желаеше да довери на никого другиго операцията, която според него щеше да му възвърне зрението. Д-р Сондърз го беше посъветвал да дойде във Фу-Чжоу, когато се появят определени симптоми, но китаецът беше отлагал от страх пред хирургическия нож, а когато вече не можеше да различава предметите, мисълта за дългото пътуване го притесняваше, затова беше помолил синовете си да убедят доктора да замине при него.
Ким Чинг беше започнал живота си като кули3, обаче чрез упорит труд и постоянство, подпомогнат от добър късмет, лукавство и безскрупулност, беше натрупал огромно състояние. По това време, вече седемдесет годишен, притежаваше големи плантации на няколко острова; собствените му шхуни ловяха бисери и той търгуваше усилено с всички продукти, произвеждани на Архипелага. Синовете му — самите те на средна възраст — отидоха при д-р Сондърз. Бяха негови приятели и пациенти. Два-три пъти годишно го канеха на тържествени обеди, където предлагаха супа от птичи гнезда, перки от акула, трепанги4 и още много деликатеси; певици, наети на висока цена, забавляваха компанията с изпълненията си; всички се понапиваха. Д-р Сондърз допадаше на китайците. Говореше на диалекта на Фу-Чжоу с лекота. Не живееше като чужденците в отделен квартал, а в центъра на китайския град; всеки божи ден беше сред китайците, които бяха свикнали с него. Знаеха, че макар умерено, пуши опиум; знаеха също така всичко останало, което можеше да се знае за него. Изглеждаше им разумен човек. Не им беше неприятно, че колонията чужденци му обръща гръб. Той никога не отиваше в техния клуб, освен за да прочете вестниците, когато идваше поща; никога не го канеха на обяд; чужденците си имаха собствен доктор — англичанин — и търсеха д-р Сондърз само когато техният доктор заминеше на почивка. Но случеше ли се нещо с очите им, забравяха пренебрежението си и идваха за лечение в мизерната малка китайска къща отвъд реката, където д-р Сондърз пребиваваше щастливо сред вонята на туземния град. Седнали в стаята — едновременно и кабинет на доктора, и гостна, се оглеждаха с отвращение. Обстановката беше изцяло в китайски стил, като изключим сгъваемото бюро и двата стола-люлки, доста изтъркани от употреба. По избелелите стени китайските пейзажи, подарени от благодарни пациенти, контрастираха по странен начин с картонените табла, на които бяха напечатани букви — различни по размери и по комбинации. Винаги им се струваше, че къщата е просмукана с острата миризма на опиум.
Обаче синовете на Ким Чинг не забелязаха това, а дори и да го бяха забелязали, то не ги беше притеснило. След като размениха обичайните комплименти и д-р Сондърз предложи цигари от зелена тенекиена кутия, те изложиха причината за посещението си. Баща им ги беше помолил да кажат, че сега, когато е вече прекалено стар и сляп, за да предприеме пътешествие до Фу-Чжоу, желае д-р Сондърз да отиде в Такана и да направи операцията, за която преди две години казал, че е необходима. Какъв ще бъде хонорарът му? Докторът поклати глава. Той имаше голяма практика във Фу-Чжоу и изобщо не можеше да става дума да отсъствува дори за кратко време. Не виждаше защо самият Ким Чинг да не дойде: можеше да пътува с някоя от собствените си шхуни. Ако това не му допадаше, би могъл да извика един хирург от Макасар, който напълно компетентно би извършил операцията. Като говореха надълго и нашироко, синовете на Ким Чинг обясниха, че баща им знае — няма друг, който да прави чудесата, правени от д-р Сондърз; баща им няма намерение да се остави в ръцете на друг доктор. Готов е да удвои сумата, която докторът смята, че би спечелил във Фу-Чжоу за времето, когато отсъствува. Д-р Сондърз продължи да клати глава. Тогава двамата братя се спогледаха и по-възрастният измъкна от вътрешния си джоб голям изтъркан портфейл от черна кожа, подут от банкнотите на търговската банка. Нареди ги пред доктора — хиляда долара, две хиляди долара; докторът се усмихна и острите му светли очи заблестяха; китаецът продължи да реди банкнотите. Братята също се усмихваха предразполагащо, като същевременно внимателно наблюдаваха лицето на доктора и постепенно доловиха промяна в изражението му. Той стоеше неподвижно. Очите му бяха запазили израза си на добродушна ирония, но с мозъка на костите си китайците усетиха, че проявява интерес. По-възрастният син на Ким Чинг спря и въпросително се вгледа в лицето му.